Стивън Кинг - Мъглата

Няколко души видяха какво направи Оли и разбраха как трябва да се действа. Взеха дръжките на метлите и започнаха да чукат по прозорците. Нещата отлетяха, но веднага се върнаха. Явно нямаха повече разум от средна конска муха. Паниката се разтвори в глъчката на разговорите. Чух как някой пита някого какво ли ще се случи, ако тези неща кацнат върху ти. Не проявявах никакъв интерес да видя отговора.

Чукането по прозорците започна да замира. Оли се обърна към мен и започна да ми казва нещо, но още преди да си отвори устата от мъглата се появи нещо и откъсна едно от пълзящите от стъклото. Мисля, че изпищях. Не съм сигурен.

Беше нещо летящо. Нищо друго не мога да кажа със сигурност. Мъглата започна да потъмнява точно по начина, по който бе казал Оли, само дето тъмното петно не избледня. То ставаше все по-плътно докато прие очертанията на нещо с плющящи крила от кожа, албиносово-бяло тяло и червеникави очи. Блъсна се в стъклото с такава сила, че то потрепера. Отвори човката си. Загреба розовото нещо и то изчезна. Цялата работа отне не повече от пет секунди. Ясно видях как розовото нещо се гърчи и пляска, преди да потъне в пастта, така както се гърчи и пляска рибата, преди да бъде погълната от гларуса.

Сега се чу ново издумкване по стъклото, после още едно. Хората пак започнаха да крещят, втурнаха се към задната част на магазина. После се чу още по-пронизителен писък, писък на болка, и Оли каза:

— Боже господи, онази старица падна и те просто я стъпкаха.

Той бързо се върна назад по пътеката на касата. Обърнах се да го последвам, но тогава видях нещо, което ме накара да замръзна на място.

Високо вдясно от мен една от торбите с тор бавно се плъзгаше назад. Том Смоли бе точно под нея, взрян в мъглата през амбразурата.

Друга розова торба се стовари на дебелото стъкло на мястото, където бяхме стояли ние с Оли. Едно от летящите неща се спусна надолу и я грабна. Старицата, която бяха стъпкали, продължи да пищи с тънък, пронизителен глас.

Тази торба. Тази плъзгаща се торба.

— Смоли! — извиках аз. — Внимавай! Виж горе!

В общата бъркотия той не ме чу. Торбата се залюля и падна. Удари го право по главата. Той падна като отсечен, удряйки брадата си на полицата под витрината.

Един от летящите албиноси се опитваше да се провре през нащърбената дупка в стъклото. Чувах тихото стържене, сега, когато писъците бяха секнали. Червените очи светеха на триъгълната му глава, леко навирена встрани. Тежкият закривен клюн се отваряше и затваряше хищно. Малко приличаше на рисунките на птеродактил, които сигурно сте виждали в книгите с динозаври, по скоро като същество от кошмарите на някой луд.

Грабнах една от факлите и я полях с газ, разсипвайки локва на пода.

Летящото същество се спря върху купчината торби с изкуствен тор, оглеждаше се наоколо, бавно и злобно се местеше от един крак с грабливи нокти на друг. Беше тъпо същество, сигурен бях. Два пъти се опита да разпери крила, които се удряха в стената, а после ги прибираше сгънати над извития си гръб като крилата на змей. Когато опита за трети път, загуби равновесие и политна от мястото, където бе кацнало, като продължаваше да се опитва да си разтвори крилата. Падна на гърба на Том Смоли. Едно свиване на грабливите му нокти и ризата на Том Смоли се разкъса. Шурна кръв.

Бях там. На по-малко от метър. От факлата ми капеше газ. Бях емоционално напомпан да го убия, ако можех… и тогава осъзнах, че нямам кибрит да запаля факлата. Бях използвал последната клечка, за да запаля пурата на господин МакВей преди около час.

Сега целият магазин бе обхванат от суматоха. Хората бяха видели как нещото каца на гърба на Смоли, никой не бе виждал подобно нещо в живота си. То протегна глава напред любопитно, после откъсна парче месо от гърба на Смоли.

Тъкмо се готвех да използвам факлата като сопа, когато тя внезапно пламна. Там бе Дан Милър със запалка с морска емблема. Лицето му бе застинало каменно от страх и ярост.

— Убий го — каза той пресипнало. — Ако можеш, убий го. — До него стоеше Оли. В ръка държеше пистолета на госпожа Дъмфрис, но нямаше как да стреля.

Нещото разпери крила и плясна с тях веднъж — явно не за да отлети, а за да се вкопчи по-здраво в жертвата си — така че кожено-белите, ципести му крила обвиха тялото на бедния Смоли. Тогава се чуха звуците — смъртоносните разкъсващи звуци, които не бих имал сили да опиша подробно.

Всичко това стана просто за секунди. Тогава замахнах с факлата си към нещото. Изпитах усещането, че удрям нещо не по-плътно от хартиен фенер. Следващият миг цялото същество гореше като факла. То започна да надава писъци и разпери крила. Дръпна назад глава и започна да върти червеникавите си очи с нещо, което искрено се надявам, че беше агония. Вдигна се във въздуха със звук, приличен на плющенето на прострян на въжето чаршаф, при полъха на вятъра.