Стивън Кинг - Мъглата

Очите на Нортън срещнаха моите, разшириха се леко, после се отместиха встрани.

— Брент, почакай малко — казах аз.

— Не искам да обсъждаме този въпрос. Най-малко с теб.

— Зная, че не искаш. Просто искам да те помоля за една услуга. — Огледах се и видях, че Били тича към нас.

— Какво е това? — попита Нортън с подозрение, когато Били дойде и ми подаде пакет, обвит в целофан.

— Въже за простиране — казах аз. Смътно усещах, че всички в магазина гледат към нас, пръснати наоколо край касите и пътеките към изхода. — Голям пакет — сто метра.

— И какво?

— Мисля си дали би завързал края на въжето около кръста си, преди да тръгнеш. Аз ще го отпускам. Когато усетиш, че се опъва, просто го завържи за нещо. Няма значение какво. Може и за вратата на някоя кола.

— И защо да го правя за бога?

— Така ще разбера, че сте се отдалечили поне на сто метра — казах аз.

В очите му нещо проблесна… но само за миг.

— Не — каза той. Вдигнах рамене.

— Както кажеш. Успех, в такъв случай.

Бързо, мъжът с шапката за голф каза:

— Аз ще го направя, господине. Не виждам защо да не го направя.

Нортън се обърна рязко към него, сякаш искаше да каже нещо остро, а човекът с шапката го огледа спокойно. В очите му нищо не просветваше. Той бе взел решение за себе си и у него нямаше никакво колебание. Нортън видя това и нищо не каза.

— Благодаря — казах аз.

Цепнах опаковката с джобното си ножче и въжето се разтегна като акордеон на колосани обръчи. Намерих единия край и го завързах около кръста на Шапката за голф на хлабав възел. Той веднага и го развърза и го завърза на бърз моряшки възел. В магазина не се чу нито звук. Нортън се местеше неспокойно от крак на крак.

— Искаш ли да ти дам моя нож? — попитах човека с шапката.

— Аз имам — той ме погледна със същото хладно презрение. — Ти гледай да си платиш въжето. Ако се завърже, ще го срежа.

— Готови ли сте всички? — попита Нортън, прекалено високо. Пълното момче подскочи, сякаш някой го убоде. Като не получи отговор, Нортън се обърна да тръгва.

— Брент — казах аз и протегнах ръка. — Желая ти успех.

Той огледа ръката ми сякаш беше някакъв съмнителен неизвестен предмет.

— Ще ви изпратим помощ — каза той накрая и бутна вратата с надпис „ИЗХОД“. Пак нахлу острата миризма.

Другите го последваха навън.

Майк Хатлън дойде и застана до мен. Групичката на Нортън застана в млечната, бавнодвижеща се мъгла. Нортън каза нещо и аз трябваше да го чуя, но изглежда мъглата имаше странен звукопоглъщащ ефект. Не чух нищо друго, освен гласа му и една-две срички, като откъслечните звуци на радио в далечината. Те се отдалечиха.

Хатлън държеше вратата леко открехната, като го отпусках съвсем по малко, спомняйки си думите на мъжа, че ще го среже, ако се заплете. Продължаваше да не се чува никакъв звук. Били стоеше до мен, неподвижен, но сякаш пулсираше с ритъма на кръвта си.

Пак изпитах странното усещане, че петимата не просто изчезнаха в мъглата, а станаха невидими. За миг ми се стори, че останаха само дрехите им, а после и те изчезнаха. Човек наистина не можеше да се впечатли от неестествената гъстота на мъглата, докато не видеше как тя поглъща хората за секунди.

Отпусках въжето. Отначало четвърт от него, а после половината. За миг въжето спря. Замря в ръцете ми. Затаих дъх. После то пак тръгна. Отпусках го през ръцете си и изведнъж си спомних как баща ми ме заведе да гледам „Моби Дик“ с Грегъри Пек. Стори ми се, че се усмихнах.

Три-четвърти от въжето беше отишло. Виждах края му до крака на Били. Тогава въжето пак престана да се движи. Лежа неподвижно може би пет секунди, после пак се изтегли метър и половина. После то рязко се отплесна наляво, отвъд ръба на вратата. Изведнъж полетяха пет-шест метра въже и дланта ми леко запари. И от мъглата долетя силен, трептящ писък. Не можеше да се определи пола на пищящия.

Въжето отново се вряза в ръцете ми. И отново. То полетя през вратата надясно, после пак наляво. Изниза се още метър въже, и тогава оттам долетя страхотен вой, който накара сина ми да изреве в отговор. Хатлън бе ужасен. Очите му бяха станали огромни. Единият край на устата му увисна, треперейки.

Воят бе внезапно пресечен. Цяла вечност не се чу звук. Тогава изкрещя старата жена — този път нямаше съмнение чий е гласът. „Махнете го от мен“! — изпищя тя. — Боже мой, божичко, махнете…

Тогава се пресече и нейният глас.

Почти цялото въже бързо се изплъзна през ръцете ми. Този път дланите ми пламнаха. Тогава то се отпусна напълно, а от мъглата долетя звук — силен, дебел рев — от който усетих празнота в стомаха си.