Стивън Кинг - Мъглата

— Майк — каза Милър. — Защо не събереш хора за това малко приключение? Искам да поговоря малко с Оли и Дейв.

— С удоволствие — Хатлън потупа Дан Милър по рамото. — Някой трябваше да поеме нещата в свои ръце и ти се справи много добре.

— Значи ли това, че ще получа данъчни облекчения? — попита Милър. Той бе дребен човечец със склонност към пълнеене, с оредяваща червена коса. Той бе от този тип хора, които не можеш да харесаш от пръв поглед, но няма начин да не започнеш да не ги харесваш, след като си общувал с тях известно време. От тези типове, които знаят всичко по-добре от теб.

— Няма начин — каза Хатлън със смях. Хатлън се отдалечи. Милър погледна към сина ми.

— Не се тревожи за Били — казах аз.

— Боже, през целия си живот не съм се тревожил така — каза Милър.

— Наистина — съгласи се Оли и пусна празна бирена кутия в хладилния шкаф. От него извади нова бира и я отвори. Чу се леко изсъскване.

— Забелязах как вие двамата се спогледахте — каза Милър.

Довърших си шоколада и си взех една бира, за да си изплакна устата.

— Да ви кажа какво мисля — каза Милър. — Трябва да вземем шест-седем души и да обвием няколко дръжки на метли с парцали и да ги вържем с канап. После трябва да приготвим няколко бутилки газ. Така ще можем много бързо да приготвим факли.

Кимнах. Това беше добре. Сигурно не беше достатъчно добре — особено, ако човек е видял как бе отнесен Норм — но по-добре от сол.

— Поне ще ги накараме да се замислят — каза Оли.

— Милър присви устни:

— Толкова ли е зле? — каза той.

— Толкова е зле — съгласи се Оли и се съсредоточи върху бирата си.

До четири и половина следобеда торбите с тор бяха наредени по местата си и огромните прозорци бяха закрити, с изключение на малки амбразури. На всяка амбразура бе поставен по един наблюдател, а до всеки наблюдател имаше по една бутилка газ и запас от факли, намотани върху дръжки на метли. Имаше пет амбразури и Дан Милър бе направил график за редуване на часовите на всяка от тях. Когато стана четири и половина, аз седнах на купчина торби пред една от амбразурите, а Били беше до мен. Гледахме навън към мъглата.

Точно пред прозореца имаше червена пейка, където понякога хората изчакваха с покупките си да дойде някой да ги вземе с кола. Зад нея бе паркингът. Мъглата бавно се носеше, гъста и тежка. В нея имаше влага, но колко матова и мрачна изглеждаше тя. Само от това, че я гледах, се чувствах потиснат и объркан.

— Татко, знаеш ли какво става? — попита Били.

— Не, мило — казах аз.

Той замълча малко, гледаше ръцете си, отпуснати в скута, върху джинсите му.

— Защо не дойде някой да ни спаси? — попита той накрая. — Полицията или армията или някой друг?

— Не зная.

— Мислиш ли, че мама е добре?

— Били, просто не зная — казах аз и го прегърнах.

— Много ми се иска да съм с нея — каза Били, преглъщайки сълзите си. — Много ми е мъчно, че понякога съм я ядосвал.

— Били — казах аз, но трябваше да спра. Усетих нещо солено в гърлото си и гласът ми искаше да затрепери.

— Ще свърши ли това, татко? — попита Били. — А, татко? Ще свърши ли?

— Не зная — казах аз, притиснах главата му до рамото си и усетих извивката на черепа под пухкавата му коса. Улових се, че си спомням вечерта след сватбата ни. Наблюдавах как Стеф сваля простата кафява рокля, която бе облякла след церемонията. На бедрото си имаше мораво петно — беше се блъснала в една врата предния ден. Спомних си как гледах синината и си мислех: Когато се е ударила, още е била Стефани Степанек, и усетих нещо като учудване. После се любихме, а отвън мрачното сиво декемврийско небе плюеше сняг.

Бил плачеше.

— Шшш, Били, шшш — казах аз, люшкайки главата му, притисната до себе си, но той продължи да плаче. Такъв плач, какъвто само майките знаят как да успокоят.

В магазина нощта настъпи преждевременно. Милър, Хатлън и Бъд Браун раздадоха фенерчета, всички налични, около двадесет. Нортън шумно завика от името на групичката си и получи две. Светлините заподскачаха тук-там между пътеките като неспокойни фантоми.

Държах Били до себе си и гледах през амбразурата. Млечният, матов цвят на светлината навън не беше се променил въобще, натрупаните торби бяха предизвикали затъмняването. На няколко пъти ми се стори, че виждам нещо, но бяха просто нерви. Още един от часовите вдигна, разколебан, фалшива тревога.

Били пак видя госпожа Търмън и отиде при нея с радост, въпреки че тя не беше идвала да го гледа от началото на лятото. Тя имаше фенерче и приятелски му го подаде. Много скоро той се опитваше да си напише името с лъча на стъклените витрини със замразените храни. Тя бе толкова щастлива, че го вижда, колкото той, че вижда нея. Хати Търмън бе висока, слаба жена, с прекрасна червена коса, която бе започнала да побелява. На гърдите й висяха очила на красива верижка — от този тип, дето само жените на средна възраст могат да носят.