Стивън Кинг - Мъглата

— Чакайте! Чакайте! Дайте да я свършим тази работа, докато сме заедно!

Те се върнаха обратно, рехава група от петдесет-шестдесет души, и дойдоха в ъгъла, оформен от хладилния шкаф, вратите на склада и гондолата с месото, където господин МакВей обикновено слагаше неща, които никой не иска — татарски кюфтета, шотландски шницели, агнешки мозъци и кълцани дреболии. Били си проправи път сред тълпата с неосъзнатата сръчност на петгодишен в света на гигантите и ми подаде един шоколад:

— Искаш ли, татко?

— Благодаря — взех го аз. Беше сладък и вкусен.

— Сигурно въпросът ми звучи глупаво, но трябва да знаем всичко — пак поде Милър. — Някой да има огнестрелно оръжие?

Последва пауза. Хората започнаха да се оглеждат и да вдигат рамене. Един старец с къдрава бяла коса, който се представи като Амброуз Корнъл каза, че имал пушка в багажника на колата си.

— Ако искате, мога да се опитам да я взема.

Оли каза:

— В този момент не мисля, че идеята е добра, господин Корнъл.

Корнъл изсумтя.

— В този момент и аз не мисля, синко. Но реших, че съм длъжен да предложа.

— Е, аз, не смятах, че е точно така — каза Дан Милър. — Обаче смятах, че…

— Задръжте един момент — каза някаква жена. Това бе дамата с лилавата блуза и тъмнозелените панталони. Тя имаше пясъчно руса коса и хубава фигура. Красива жена. Тя отвори дамската си чанта и извади средно голям пистолет. Тълпата издаде едно Ааааах, сякаш току-що бяха видели фокусник да прави особено впечатляващ трик. Жената, която се бе изчервила, се изчерви още повече. Тя пак бръкна в чантата си и извади кутия патрони „Смит и Уесън“.

— Казвам се Аманда Дъмфрис — каза тя на Милър. — Този пистолет… идея на мъжа ми. Той мисли, че трябва да го нося за самоотбрана. От две години го нося, без да е зареден.

— Съпругът Ви тук ли е, госпожо?

— Не, в Ню Йорк е. В командировка. Често ходи в командировки. Затова настояваше да нося пистолет.

— Е — каза Милър, — ако можете да го използвате, трябва да го задържите. Какъв калибър е, тридесет и девет ли?

— Да. Но никога не съм стреляла с него, с изключение на един път на стрелбище.

Милър взе пистолета, повъртя го в ръцете си и след няколко секунди успя да отвори барабана. Той провери още веднъж да не би да е зареден.

— Добре — каза той. — Имаме пистолет. Кой стреля точно? Определено това не съм аз.

Хората започнаха да се споглеждат. Отначало никой нищо не каза. Тогава Оли каза с неохота:

— Аз стрелям доста често на стрелбището. Имам „Колт“ 45-ти калибър и „Лама“ 25-ти.

— Ти? — каза Браун. — Ха. Преди да се стъмни, ти ще си толкова пиян, че две няма да виждаш.

Оли каза съвсем отчетливо:

— Ти защо просто не млъкнеш и да си пишеш там имената?

Браун се ококори. Отвори уста. После реши, съвсем разумно според мен, да я затвори.

— Твой е — каза Милър, който премигна леко при словесната престрелка. Той го подаде и Оли пак го провери, по-професионално. Той сложи пистолета в предния десен джоб на панталоните си и пъхна кутията с патроните в джоба на ризата си, който се изду така, сякаш в него имаше кутия цигари. Тогава той се облегна на хладилния шкаф, потта продължаваше да се стича по кръглото му лице и си отвори нова бира. Продължих да имам усещането, че виждам един съвсем нов Оли Уийкс.

— Благодаря Ви, госпожо Дъмфрис — каза Милър.

— Няма защо — каза тя, а аз си помислих, че ако бях неин съпруг и господар на тези зелени очи и сочна фигура, сигурно нямаше да пътувам толкова много. Да дадеш пистолет на жена си е акт, който може да се изтълкува нелепо символично.

— Може да ви прозвучи глупаво — каза Милър, обръщайки се към Браун, с неговия тефтер и Оли, с неговата бира, — но дали няма да се намери тук нещо като бенгалски огън или увеселителни ракети?

— Ех, тъпа история — каза Бъди Игълтън и се изчерви, както се беше изчервила Аманда Дъмфрис.

— Какво има? — попита Майк Хатлън.

— Ами… до миналата седмица имаше имахме цял кашон от онези горящи пръчки, дето се използват, ако човек иска да запои пробита тръба или пък ауспух. Нали ги помните господин Браун?

Браун кимна кисело.

— Продадохте ли ги? — попита Милър.

— Не, въобще не вървяха. Продадохме само три-четири, а останалите върнахме. Ама че оливка. Исках да кажа… голям срам. — Бъди Игълтън така се изчерви, че стана почти морав и се оттегли сред тълпата.

Имахме кибрит, разбира се, и сол (някой спомена, че на разни такива, смучещи кръв, се слагало сол), разни видове подочистачки и метли с дълги дръжки. Повечето от хората продължаваха да изглеждат окуражени, а Джим и Майрън бяха твърде поркани, че да внесат нотки на несъгласие, но срещнах очите на Оли и в тях видях спокойна безнадеждност, по-лоша от страх. Ние с него бяхме видели пипалата. Идеята да хвърлим срещу тях сол или да ги прогоним с дръжките на метлите бе смешна по един ужасяващ начин.