Стивън Кинг - Мъглата

— Я да ме пуснеш! Това е краят, казвам ви! Това е смъртта! Смъртта!

— Това са пълни глупости — каза с отвращение един мъж с рибарска шапка и очила.

— Не, господине — заговори Майрън — зная, че звучи като от шантав сън, но е чистата истина. Видях с очите си.

— И аз — каза Джим.

— Аз също видях — намеси се Оли. Той бе успял да накара госпожа Кармъди да замълчи, поне засега. Но тя стоеше наблизо, стискаше голямата си чанта и се хилеше с лудата си усмивка. Никой не искаше да стои прекалено близо до нея — хората мърмореха помежду си неодобрително. Някои от тях бяха започнали да поглеждат към стъклените витрини с безпокойство. Радвах се, че е така.

— Лъже — каза Нортън. — Вие се надлъгвате един друг. Това е всичко.

— Изобщо не може да се вярва на това, което говорите — каза Браун.

— Няма защо да стоим тук и да го предъвкваме — казах му аз. — Елате в склада. Вижте. Чуйте.

— Не се позволява клиентите да влизат в склада…

— Бъд — каза Оли, — иди с него. Да я видим тази работа.

— Добре — каза Браун. — Господин Дрейтън? Хайде да свършваме с тази глупост.

Бутнахме двойната врата и влязохме в мрака.

Звукът бе неприятен, може би злокобен.

Браун също го усети, въпреки ината си на истински янки, ръката му веднага се вкопчи в моята, за миг задържа дъха си, а после задиша по-шумно.

Откъм вратата на рампата се чуваше тихо шушнене — почти нежен звук. Внимателно заопипвах пода с крак, докато усетих един от фенерите. Наведох се, вдигнах го и го запалих. Лицето на Браун бе издължено, а той още дори не ги беше виждал, само ги чуваше. Но аз ги бях видял и можех да си ги представя как се увиват и пълзят по стоманената повърхност на вратата, като живи лози.

— Как мислиш сега? Изобщо не е за вярване, нали?

Браун облиза устните си и погледна към разхвърляните кашони и торби.

— Те ли направиха това?

— Отчасти. По-голямата част. Ела насам.

Той дойде. Неохотно. Насочих фенерчето към сбръчканата, навита част от пипало, която още лежеше край метлата. Браун се наведе над него.

— Не пипай — казах аз. — Може още да е живо.

Той бързо се изправи. Хванах метлата за обратната страна.

И леко побутнах пипалото с дръжката. Третото или четвъртото побутване го накара бавно да се разгъне и да покаже две смукала и част от откъснато трето. Тогава парчето пак бързо се нави и остана неподвижно. Браун се дръпна с отвратено възклицание.

— Видя ли достатъчно?

— Да — каза той. — Да се махаме оттук.

Последвахме подскачащата светлина на фенерчето, докато стигнем до двойната врата и бързо излязохме. Всички лица се обърнаха към нас и разговорите замряха. Лицето на Нортън бе като остаряло сирене. Черните очи на госпожа Кармъди светеха. Оли пиеше бира, по лицето му продължаваха да се стичат струйки пот, въпреки че в магазина бе станало доста хладно. Двете момичета с надпис на фланелите „ГОРСКИ ЛАГЕР“, се бяха сгушили едно до друго като млади кончета, преди буря. Очи. Толкова много очи. Бих могъл да ги нарисувам, помислих си аз и изпитах хлад. Без лица, само очи в мрака. Бих могъл да ги нарисувам, но никой не би повярвал, че са истински.

Бъд Браун скръсти ръце пред гърдите си.

— Хора — каза той. — По всичко личи, че имаме пред себе си значителен проблем.

Следващите четири часа минаха като насън. Потвърждението на Браун бе последвано от дълга, полуистерична дискусия, или може би дискусията не бе така дълга както изглеждаше. Може би това просто бе тъжната необходимост хората да предъвкват една и съща информация, опитвайки се да я разгледат от всеки възможен ъгъл, работейки така, както куче работи върху кокал, докато стигне до костния мозък. Хората бавно си отваряха очите за това, което става. Това можеше да се види на всяко общоградско събрание в Нова Англия през март.

Възникна едно общество „Земята е плоска“, начело на което бе Нортън. Това бе една шумна малка група от десетина души, които въобще не вярваха. Нортън повтаряше отново и отново, че има само четирима свидетели на това как момчето е било отнесено от Пипалата от планета X (отначало бе смешно, но бързо се износи, изглежда във възбудата си Нортън не бе забелязал). Добави, че лично той не би се доверил на нито един от тях. По-нататък той изтъкна, че петдесет процента от свидетелите вече бяха безнадеждно пияни. Това бе несъмнено истина. Джим и Майрън Ла Фльор, с целия хладилен шкаф с бира и щанда с вината на свое разположение, бяха жестоко напоркани. Като се има пред вид какво бе станало с Норм и техния дял в историята, не ги винях. Щяха да отрезнеят прекалено скоро.