Стивън Кинг - Мъглата

— Брент — казах аз.

— Дейвид! Къде изчезна?

— Точно по този въпрос искам да говоря с теб.

— Има хора до хладилниците, които пият бира — каза навъсено Браун. Звучеше като човек, който съобщава, че на църковно парти са пуснали порнофилми. — Виждам ги на огледалото на охраната. Това просто трябва да спре.

— Брент?

— Бихте ли ме извинили да минутка, господин Браун?

— Разбира се — той кръстоса ръце пред гърдите си и начумерено се взря в изпъкналото огледало. — Това ще престане, обещавам ви.

Ние с Нортън се отправихме към хладилния шкаф с бирата, в най-отдалечения ъгъл на магазина. Обърнах се назад и погледнах с тревога как са се извили дървените греди, които държат отделните стъкла на витрината, как са се нацепили на места. Едно от стъклата дори не беше цяло. От горния ъгъл се бе отчупило парче стъкло. Може би можехме да го запушим с парче плат или нещо такова — може би с няколко дамски фланелки по 3.59 долара, които бях забелязал до виното…

Мисълта ми рязко секна и трябваше да запуша устата си с ръка. Така успях да преглътна кикота, който ме обзе при мисълта, че ще запуша с няколко фланелки една дупка, за да спра пипалата, които бяха отнесли Норм. Бях видял едно от тези пипала — едно малко — как стиска торба с кучешка храна, когато тя се разкъса.

— Дейвид, добре ли си?

— А?

— Лицето ти — току-що имаше вид на човек осенен от чудесна идея, или пък от ужасна.

Тогава се сетих нещо:

— Брент, какво стана с оня мъж, който крещеше нещо за това как мъглата отнесла Джон Лий Фровин?

— Оня човек, дето му течеше кръв от носа?

— Да, той.

— Той изпадна в безсъзнание и господин Браун му донесе валериан от аптечката за първа помощ. Защо?

— Той каза ли нещо друго, когато дойде на себе си?

— Пак продължи с тези халюцинации. Господин Браун го отведе до офиса. Някои от жените се изплашиха. Той бе щастлив, че може да иде другаде. Говореше нещо за стъклото. Когато господин Браун каза, че в офиса има само един малък прозорец, при това с решетка, той отиде с видима радост. Предполагам, че още е там.

— Това, което той е говорил, не са халюцинации.

— Не, разбира се, че не са.

— А този тътен, който чухме?

— Не, но Дейвид…

Той е изплашен, продължих да си повтарям аз. Не вдигай много шум и недей да се дуеш пред него, само защото той се държа така с теб по време на спора ви за оградата… отначало покровителствено, после саркастично, а накрая, когато стана ясно, че ще загуби — грозно. Не му вади акъла, защото ще имаш нужда от него. Може да не е в състояние да си включи електрическия трион, но той има бащинско излъчване и ако каже на хората да не изпадат в паника, те ще го послушат. Така че, не му вади акъла.

— Виждаш ли двете врати, отсреща, зад хладилния шкаф с бирата?

Той вдигна поглед, смръщено:

— Оня мъж, който пие бира, не е ли другият заместник управител? Уийкс? Ако Браун забележи, уверявам те, че този мъж скоро ще си търси работа.

— Брент, можеш ли да ме изслушаш?

Той ме погледна разсеяно.

— За какво говореше, Дейвид? Много съжалявам.

Сега му предстоеше много да съжалява.

— Виждаш ли онези врати?

— Да, разбира се. И какво за вратите?

— Те водят към склада, който се простира по цялата дължина на западната фасада на сградата. Били заспа и отидох там да видя дали няма нещо, с което да го покрия…

Разказах му всичко. Спестих само спречкването дали Норм трябва или не трябва да излезе изобщо. Казах му какво бе влязло вътре… и накрая, какво бе излязло с писъци. Брент Нортън отказа да повярва. Не, той дори отказа да размисли по въпроса. Заведох го при Джим, Оли и Майрън. И тримата потвърдиха историята, въпреки че Джим и цветенцето Майрън бяха вече на път да се напият.

Нортън пак отказа да повярва и дори да изслуша история та. Той просто се дръпна:

— Не — каза той. — Не, не, не. Извинете ме, господа, но това е просто смешно. Или си правите майтап с мен — той ни огледа покровителствено, за да покаже, че може да носи майтап не по-зле от всеки, — или страдате от някаква форма на групова хипноза.

У мен се надигна гняв, но се опитах да се контролирам, макар и с мъка. Не мисля, че обикновено кипвам лесно, но това не бяха обикновени обстоятелства. Трябваше да мисля за Били, за това, което се случваше — или вече се бе случило със Стефани. Тези неща непрестанно тормозеха съзнанието ми.

— Добре — казах аз. — Да се върнем там. На пода има парче от пипало. Отряза го вратата, когато се затвори. Освен това те се чуват отвън. Шумолят около вратата. Звукът прилича на вятър в бръшлян.