Стивън Кинг - Мъглата

Не се чуваше нищо освен ревът на агрегата и Оли, който плачеше в шперплатовото отделение. Виждах го как седи вътре на един стол и притиска лицето си с ръце.

Тогава чух още един звук. Мекият, плъзгащ се звук, който бях чул в тъмнината. Само че, сега той бе десеторно по-силен. Това бяха пипала, виещи се на рампата пред вратата, които се опитваха да намерят начин да влязат.

Майрън направи две крачки към мен.

— Виж — каза той. — Трябва да разбереш…

Забих му един юмрук във физиономията. Той бе прекалено изненадан, за да се опита да го парира. Улучих го точно под носа и устната му се заби в зъбите му. В устата му шурна кръв.

— Вие го убихте! — крещях аз. — Видяхте ли го добре? Видяхте ли добре какво направихте?

Започнах да го удрям с юмруци, да замахвам със сила отляво и отдясно. Не да нанасям точни удари, както ме бяха учили на тренировките по бокс в училище, а просто да замахвам във всички посоки. Той отстъпи назад, избягна някои от ударите ми, а други прие с вцепененост, която бе нещо като примирение или покаяние. Това ме ядоса още повече. Разкървавих му носа. Ударих го под окото така, че сигурно щеше да посинее красиво. Цапнах му един силен по брадата. След него очите му се замъглиха и добиха почти празен израз.

— Виж — продължаваше да говори той, — виж, виж — но тогава го ударих в корема, извадих му въздуха и той престана да повтаря „виж, виж“. Не зная още колко щях да продължа да го удрям, но някой ме хвана за ръцете. Освободих се и се извърнах. Надявах се, че е Джим. Исках и него да набия.

Но не беше Джим. Беше Оли. Кръглото му лице бе мъртвешки бледо. Тъмни бяха останали само кръговете около очите му — очи, които продължаваха да блестят от сълзи.

— Недей, Дейвид — каза той. — Не го удряй повече. Това нищо не решава.

Джим стоеше встрани, лицето му бе объркано и празно. Ритнах един кашон към него. Той се удари в един от ботушите му и отскочи.

— Ти и твоят приятел сте страхотни тъпанари — казах аз.

— Хайде, Дейвид — каза Оли с нещастен тон. — Остави.

Джим свали поглед към ботушите си. Майрън седеше на пода и си притискаше шкембето с ръце. Дишах тежко. Кръвта бучеше в ушите ми и целият треперех. Седнах на някакви кашони, отпуснах глава между коленете си и хванах глезените си с ръце. Поседях така известно време с коса, паднала на очите и чаках да видя дали ще припадна, ще повърна или кой знае какво.

След известно време това чувство започна да отминава и аз вдигнах очи към Оли. Розовият му пръстен блестеше приглушено на аварийното осветление.

— Добре — казах аз вяло. — Свърших.

— Добре — каза Оли. — Трябва да помислим какво да правим сега.

Складът пак започваше да замирисва на изпарения.

— Да спрем агрегата. Това е първото нещо.

— Да, да се махаме оттук — каза Майрън. Очите му ме гледаха умолително. — Много съжалявам за онова момче. Но ти трябва да разбереш…

— Нищо не трябва да разбирам. Ти и твоето приятелче идете обратно в магазина, но чакайте до хладилния шкаф с бирата. Не казвайте думица на никого. Засега не.

Те тръгнаха с готовност, като се притиснаха един о друг, когато преминаваха през двойната врата. Оли спря агрегата и точно, когато светлините започнаха да гаснат, видях подплатеното одеяло, от този тип, дето ги използват превозвачите на багаж, за да опаковат чупливи неща. То бе метнато върху каси с празни бутилки от газирана вода. Посегнах и го грабнах за Били.

Чу се как Оли излиза от агрегатното с тътрене и препъване. Като повечето пълни мъже, той дишаше шумно и тежко.

— Дейвид? — гласът му бе малко неуверен. — Тук ли си още?

— Тук съм, Оли. Внимавай, че има паднали кашони с белина.

— Добре.

Гласът ми му показваше посоката накъде да върви и след тридесетина секунди той протегна ръка и се хвана за рамото ми. Въздъхна дълбоко, на пресекулки.

— Боже Господи, да се махаме оттук — усещах мириса на ментови бонбони, които той винаги дъвчеше. — Тази тъмнина е… много неприятна.

— Така е — казах аз. — Обаче почакай само една минутка, Оли. Исках да поговоря с теб, без онези двамата идиоти да ни чуят.

— Дейв… те не накараха Норм да го направи. Помни това.

— Норм беше дете, а те не са. Но няма значение. Всичко свърши. Трябва да им кажем, Оли. На хората в магазина.

— А, ако изпаднат в паника… — гласът на Оли бе неуверен.

— Може да изпаднат, може да не изпаднат. Но ще си помислят добре, преди да излязат навън, а повечето искат именно това. Защо да не го направят? Повечето от тях са оставили хора вкъщи. И аз съм оставил човек. Трябва да им дадем да разберат, че ако излязат, поемат риск.