Стивън Кинг - Мъглата

Ето какво се случи. През нощта, когато най-накрая се свършиха незапомнените горещини в северната част на Нова Англия — една нощ през юли 19… — цялата територия на Западен Мейн бе обхваната от най-ужасните гръмотевични бури, които някога съм виждал.

Живеехме на езерото Лонг Лейк и още преди да се мръкне видяхме как бурята приближава през езерото към нас. Час преди това въздухът бе съвсем неподвижен. Американското знаме, което баща ми бе закачил върху навеса на лодките през 1936, висеше отпуснато на пилона си. Дори крайчето му не помръдваше. Жегата бе така гъста, с нож да я режеш, и изглеждаше неизбродна като мрачните води в залива, между скалите. Този следобед ние тримата излязохме да поплуваме, но водата не носеше никакво облекчение, освен ако човек не се гмурне на дълбокото. Нито Стефи, нито аз, искахме да се гмуркаме, защото Били не можеше. Били беше на пет.

Хапнахме студена вечеря в пет и половина — предъвквахме унесено сандвичи с шунка и картофена салата на верандата, която е с изглед към езерото. Нищо друго не искахме, освен пепси кола, която се изстудяваше в една желязна кофа, пълна с лед.

След вечеря Били отиде отзад да си поиграе малко на катерушката. Стеф и аз седяхме без много да разговаряме, пушехме и гледахме отвъд навъсеното, плоско огледало на езерото към Харисънови, отсреща. Няколко моторници бръмчаха напред-назад. Вечнозелените растения изглеждаха прашни и изпомачкани. На запад бавно се събираха огромни, виолетови буреносни облаци и се скупчваха като орда. Някъде в тях проблесна светкавица. Радиото на съседа Брент Нортън, настроено на една станция с класическа музика, чийто предавател бе на връх Вашингтон, изпращяваше от статичното електричество, всеки път, когато присвяткаше. Нортън бе адвокат от Ню Джърси и къщата му на Лонг Лейк бе само за лятото, без отопление и изолация. Преди две години, ние с него имахме проблем с оградата, който, в крайна сметка, отнесохме в градския съд. Аз спечелих. Нортън твърдеше, че съм спечелил, защото той не е тукашен. Не се обичахме много. Стеф въздъхна, вдигна долния край на фланелката си и започна да си вее с него. Съмнявах се, че това я разхлажда кой знае колко, но затова пък гледката много спечели.

— Не искам да те плаша — казах аз, — но ми се струва, че се задава страшна буря.

Тя ме погледна недоверчиво.

— И снощи, и предната вечер имаше черни облаци, Дейвид. Просто се разнесоха.

— Тази вечер няма да се разнесат.

— Няма?

— Ако стане много зле, ще слезем долу.

— И колко зле мислиш, че може да стане?

Татко ми бе първият, който построи целогодишна къща от тази страна на езерото. Когато бил още почти дете, той и братята му вдигнали лятна вила на мястото, където бе къщата сега, но през 1938 тя била разрушена до основи от една лятна буря. Само навесът за лодките останал. Година по-късно започнал голямата къща. Дърветата са тези, които причиняват истинските щети при силен вятър. Те остаряват и вятърът ги поваля. Така майката-природа си прочиства къщата от време на време.

— Наистина не зная — казах аз съвсем честно. Само бях чувал истории за голямата буря през тридесет и осма. — Но вятърът може да дойде откъм езерото като експресен влак.

Били се върна след малко като мърмореше, че на катерушките съвсем не му е приятно, защото е „вир вода“. Разроших му косата и му дадох още една пепси-кола. Да отворим работа на зъболекаря.

Облаците се приближаваха, сякаш избутваха синьото на небето. Сега вече нямаше съмнение, че иде буря. Нортън си бе изключил радиото. Били седеше между майка си и мен и гледаше очарован небето. Чу се гръм, който бавно се търкулна по езерото, после пак отекна надалеч. Облаците се извиваха и се превъртаха, ту черни, ту пурпурни, ту на разноцветни жилки, ту отново черни. Те постепенно се разпростряха над езерото и видях как от тях се спуска нежното було на дъжда. Все още бе на известно разстояние. Докато наблюдавахме, може би валеше над Мелниците на Болстър, а може би даже над Норуей.

Въздухът се раздвижи, отначало рязко, вдигна знамето и пак го пусна. После започна да става все по-хладен и все по-силен, като отначало охлади потта по телата ни, а после сякаш я смрази.

Тогава видях как сребърното було се люшна над езерото. За миг скри къщата на Харисън и връхлетя право към нас. Моторниците бяха изчезнали от пейзажа.

Били стана от стола си, който бе умалено копие на нашите сгъваеми столове тип „режисьорски“. Дори името му бе написано на облегалката.