Стивън Кинг: Мъглата

— Татко! Виж!

— Да се прибираме вътре — казах аз. Изправих се и обгърнах раменете му с ръка.

— Но виждаш ли го? Татко, какво е това?

— Воден циклон. Да влизаме вътре.

Стеф ми хвърли бърз, стреснат поглед и каза:

— Хайде, Били. Прави каквото ти казва баща ти.

Влязохме вътре през плъзгащата се стъклена врата, която водеше право в дневната. Плъзнах вратата по релсата и я затворих добре, като се спрях, за да хвърля още един поглед назад. Сребърното було бе покрило три-четвърти от езерото. То се бе разтворило в една лудо въртяща се чаша между слязлото ниско черно небе и повърхността на водата, която бе добила оловен цвят с хромовобели ивици. Езерото бе започнало зловещо да прилича на океан, с големи надигащи се вълни, вдигащи пяна при сблъсъка с пристана. Далеч в центъра, огромни „зайчета“ мятаха глави напред-назад.

Гледах водния циклон като хипнотизиран. Той бе почти над нас, когато една светкавица просветна така ярко, че запечата всичко в погледа ми в негатив, в продължение на тридесет секунди. Телефонът издаде едно стреснато „тинг!“ и аз се обърнах и видях жена си и сина си точно пред огромния панорамен прозорец, от който се открива великолепна гледка на северозапад.

През съзнанието ми премина едно от онези ужасни видения — мисля, че те са запазени изключително за съпрузи и бащи — как панорамният прозорец връхлита навътре с тих звук, като суха кашлица, и от него изхвърчат назъбени стрели към голия корем на жена ми и лицето и врата на момчето ми. Ужасите на инквизицията са нищо в сравнение със съдбата, която въображението може да начертае за любимите ти хора. Хванах ги здраво и ги дръпнах встрани.

— Какво правите, по дяволите? Махайте се оттук.

Стеф ме погледна стреснато. Били вдигна очи към мен, като че бе полуразбуден от дълбок сън. Заведох ги в кухнята и натиснах ключа на лампата. Телефонът отново издинка.

Тогава връхлетя вятърът. Сякаш къщата се готвеше да отлети като Боинг 747. Беше високо, беззвучно изсвирване, което на моменти се задълбочаваше до басов рев, преди да се издигне до пронизителен писък.

— Слезте долу — казах на Стеф и сега трябваше да викам, за да ме чуят. Точно над нас една гръмотевица удари две великански дъски и Били се сви до крака ми.

— И ти ела! — изкрещя ми Стеф.

Кимнах и замахах с ръце да ги отпъдя. Трябваше да откопча Били от крака си.

— Иди с майка си. Искам да взема малко свещи, в случай, че спре тока.

Той тръгна с нея, а аз започнах да отварям шкафовете. Странно нещо са свещите. Всяка пролет ги приготвяш, знаейки, че при някоя лятна буря може да спре тока. И когато дойде време, те се крият.

Тъкмо опипвах четвъртия шкаф, покрай онова четвърт кило хашиш, което бяхме купили със Стеф преди четири години, но не бяхме изпушили кой знае колко, покрай тракащата челюст на Били, която се навиваше с пружина и бе купена от магазина за новости „Обърн“, покрай купчинките снимки, които Стеф все забравяше да залепи в албума ни. Погледнах под каталога на един от големите магазини, зад една тайванска кукла, която бях спечелил на панаира във Фрайбург в състезание по събаряне на дървени кегли с тенис-топки.

Намерих свещите зад тайванската кукла с нейните стъклени, мъртвешки очи. Още си бяха с целофана. В момента, в който ги хванах, лампите загаснаха и единственото електричество бе онова в небето. Трапезарията бе осветена от серия светкавици, бели и пурпурни. Чух как долу Били заплака и тихото мърморене, с което Стеф започна да го успокоява.

Трябваше да хвърля още един поглед на бурята.

Водният циклон беше вече преминал над нас или се бе разнесъл, стигайки до брега, но все така нищо не се виждаше на повече от двадесет метра към езерото. Водата кипеше. Видях нечий пристан, може би на Джасърови, да отминава бързо надолу, а основните му опори последователно се вдигаха към небето, после потъваха във врящата вода.

Слязох долу. Били изтича към мен и се вкопчи в краката ми.

Вдигнах го и го прегърнах. След това запалих свещите.

Седяхме в стаята за гости, до моя малък кабинет, гледахме се на трепкащата жълта светлина и слушахме как бурята реве и се блъска в къщата ни. Около двадесет минути по-късно чухме дерящ, цепещ трясък, когато наблизо падна огромен бор.

Последва затишие.

— Свърши ли? — попита Стеф.

— Може би — казах аз. — А може да е само за малко.

Качихме се горе. Всеки носеше свещ, като монаси на среднощно бдение. Били носеше неговата гордо и старателно. Носенето на свещ, носенето на огън, за него бе голяма работа. Помагаше му да забрави, че се страхува.