Стивън Кинг - Мъглата

Спомних си съня си от предната нощ и когато Стеф ме попита какво е това, първата дума, която за малко да изскочи от устата ми, бе Господ.

— Дейвид?

Отсреща човек не можеше да забележи дори намек за бряг, но аз бях наблюдавал езерото години наред и опитът ми подсказа, че брегът е скрит само няколко метра, може би. Краят на мъглата бе прав, като отрязан по конец.

— Какво е това, татко? — извика Били. Той бе нагазил във водата до колене и се опитваше да придърпа прогизналото знаме.

— Мъгла — казах аз.

— Върху езерото? — попита Стеф със съмнение и в очите й видях влиянието на госпожа Кармъди. Проклета да е тази жена. За мен моментът на безпокойство вече отминаваше. Сънищата, в края на краищата са маловажни работа, така както и мъглата.

— Разбира се. И друг път си виждала мъгла върху езерото.

— Такава никога не съм виждала. Прилича на облак.

— Защото слънцето е силно — казах аз. — Така изглеждат облаците, когато човек лети над тях със самолет.

— От какво ли се е получило? Тук мъгла се появява само във влажно време.

— Не е така. Ето, сега има мъгла — казах аз. — Поне при Харисън има. Остатък от бурята, нищо повече. Среща на два фронта. Нещо от този вид.

— Дейвид, сигурен ли си?

Засмях се и обвих ръка около шията й.

— Не, всъщност страхотно те будалкам. Ако бях сигурен, щях да правя синоптичната прогноза в новините. Иди да приготвиш списъка на нещата, които искаш да напазарувам.

Тя ми хвърли още един недоверчив поглед, за миг-два вдигна очи към мъглата с длан над очите, след това поклати глава.

— Странно — каза тя и се отдалечи.

Били вече бе загубил интерес към мъглата. Той бе измъкнал от водата знамето и заплетените върви. Просна го на тревата да съхне.

— Чувал съм, че въобще не бива да се оставя знамето да докосне земята, татко — каза той с делови тон, нещо като „дай-да-я-свършим-тази-работа“.

— Така ли?

— Да. Виктор МакАлистър казва, че за такова нещо могат да изпратят човек на електрическия стол.

— А ти му кажи на Виктор, че главата му е пълна с онова, дето бръмчи.

— С бръмбари, нали? — Били е умно момче, но няма чувство за хумор. За него всичко е сериозна работа. Надявам се, че с времето ще разбере, че това е опасен подход.

— Да, но не споменавай пред майка си, че съм го казал. Когато знамето изсъхне, ще го приберем. Ще го сгънем много внимателно, така че ще сме съвсем безупречни.

— Тате, а ще оправим ли покрива на навеса и ще вдигнем ли нов пилон? — За първи път той изглеждаше обезпокоен. Изглежда, че от разрушенията му бе дошло до гуша.

Потупах го по рамото.

— Нямаш проблем.

— Може ли да ида до Бибърови и да видя какво става там?

— Само за пет минути. Сигурно и те ще чистят, а в такива случаи хората са малко наострени. — В момента аз се чувствах така спрямо Нортън.

— Добре. Чао! — той тръгна.

— Не им се пречкай. Освен това Били…

Той се обърна и ме погледна.

— Помни оголените жици. Ако видиш на друго място, не се приближавай.

— Разбира се, татко.

Останах там още малко, отначало разглеждах пораженията, а след това се взрях в мъглата. Изглежда се беше приближила, но бе много трудно човек да каже със сигурност. Ако се бе приближила, това бе предизвикателство към природните закони, защото вятърът — един лек бриз — духаше в обратна посока. Явно това бе невъзможно. Беше много, много бяла. Мога да я сравня само с току-що паднал сняг, покрил всичко в пълен контраст с дълбокото синьо на зимното небе. Но снегът отразява стотици и стотици диамантени точици на слънцето, докато тази странна мъгла, въпреки че изглеждаше ярка и чиста, не блестеше. Въпреки това, което Стеф каза, мъглата не е нещо необичайно в ясен ден, но когато е много гъста, наситената влага обикновено е причина да се появи дъга. Сега нямаше дъга.

Тревогата ми се върна, не ми даваше мира, но преди да се задълбочи, чух тих механичен звук — тика-тика-тика — последван от едва доловимо „Мамка ти!“ Механичният звук се повтори, но този път без псувня. Третият път, когато се чу чукането, звукът бе последван от „Копеле такова!“ в същия този тон от типа „сам-съм-и-съм-бесен“.

Тика-тика-тика-тика…

Тишина.

След това: „Курвенска история“.

Започнах да се смея. Тук въздухът е чист и се чува ясно, жужащите триони бяха доста далеч. Достатъчно далеч, че да мога да разпозная не особено сладкия глас на моя съсед, прочутия адвокат и собственик на място край езерото — Брент Нортън.

Приближих се малко към водата, като се правех, че отивам към пристана изхвърлен на нашия кей. Сега вече виждах Нортън. Той бе на поляната, зад остъклената си веранда, върху килим от изгнили борови игли, облечен в изцапани с боя джинси и бяла тениска. Четиридесетдоларовата му прическа бе разрошена и по лицето му се стичаше пот. Той бе на едно коляно и се занимаваше с триона си. Неговият бе много по-голям и много по-хубав от моя 79.95-доларов, купен при разпродажба. По всичко личеше, че той си има всичко, без копче за пускане. Нортън опъваше една корда, която произвеждаше апатичното „тика-тика-тика“ и нищо повече. Сърцето ми се възрадва, когато видях, че една жълта бреза е паднала върху градинската му маса и я строшила на две.