Стивън Кинг: Мъглата

Видях накъде гледа Били и сърцето ми изстина.

— Хей, герой, не се приближавай. Там вече си достатъчно близо.

Били не се противопостави.

Утрото бе светло и ясно като сълза. Небето, което по време на жегите, бе размътено и неясно, бе възвърнало своя дълбок, трепкащ син цвят, който бе почти есенен. Имаше лек бриз, който караше веселите глухарчета да се поклащат напред-назад. Недалече от мястото, където бе застанал Били, се чуваше непрекъснато съскане и в тревата имаше нещо, което човек на пръв поглед би могъл да вземе за кълбо гърчещи се змии. Жиците, които водеха към нашата къща, бяха паднали в заплетена купчина на пет-шест метра от нас и лежаха върху обгорената трева. Гърчеха се лениво и съскаха. Ако дърветата и тревата не бяха така подгизнали от пороя, къщата можеше да бъде във въздуха. Но сега имаше само едно черно петно на мястото, където жиците се бяха докоснали пряко.

— Това може ли да убие човек, татко?

— Да. Може.

— Какво ще правим сега?

— Нищо. Ще чакаме хората от Енергото.

— Те кога ще дойдат?

— Не зная. — Петгодишните имат безброй въпроси. — Сигурно тази сутрин имат много работа. Искаш ли да се поразходиш с мен до края на алеята?

Той тръгна към мен, но се спря, нервно гледайки към жиците. Една от тях се сви и се обърна лениво, сякаш го канеше да се доближи.

— Тати, може ли електричеството да минава по земята?

Добър въпрос.

— Да, но не се тревожи. Електричеството иска земята, а не теб, Били. Ако не се доближаваш до жиците, няма никаква опасност.

— Иска земята — измърмори той и дойде при мен.

Тръгнахме по алеята, като се държахме за ръка.

Беше по-зле, отколкото очаквах. На четири места върху алеята бяха паднали дървета. Едното беше малко, двете — средни, а имаше и едно доста дърто, с диаметър поне метър и половина. Беше обвито с мъх, сякаш бе стегнато с корсет. Навсякъде имаше пръснати клони, някои от които останали без листа. Ние с Били стигнахме до виладжийския път, като хвърляхме по-дребните клони към гората, от двете страни на пътя. Това ми напомни за летен ден преди около двадесет и пет години, едва ли съм бил по-голям от Били. Бяха дошли всичките ми чичовци и бяха прекарали деня в гората с брадвички, и чукове, и клинове — събираха дърва и съчки.

По-късно следобеда всички бяха насядали около дървената маса на майка ми и баща ми и започна едно грамаданско ядене на хот-дози, хамбургери и картофена салата. Бирата се лееше като вода и чичо ми Рубен се гмурна в езерото с дрехите, дори със сабото си. В онези дни в гората имаше все още елени.

— Татко, може ли да сляза до езерото?

Той се беше уморил да хвърля клони, а когато едно малко момче се умори, най-добре е да бъде оставено да прави нещо друго.

— Разбира се.

Върнахме се заедно, но Били зави надясно и заобиколи къщата, за да запази дистанция от жиците. Аз тръгнах наляво към гаража, за да си извадя бензиновия трион. Както бях предположил, отблъскващата песен на трионите вече се чуваше нагоре-надолу по езерото.

Напълних резервоара, съблякох си ризата и тъкмо тръгвах по алеята, когато Стеф излезе от къщата. Тя напрегнато погледна към повалените дървета.

— Много ли е зле?

— Мога да го нарежа. А вътре зле ли е?

— Е, разчистих стъклата, но ти ще трябва да направиш нещо с дървото, Дейвид. Не можем да държим дърво в дневната.

— Не — казах аз. — Не можем.

Спогледахме се на утринното слънце и се закискахме. Оставих триона на циментовата площадка и я целунах, като я хванах здраво за хълбоците.

— Недей, — измърмори тя. — Били е…

Точно тогава той връхлетя иззад ъгъла на къщата.

— Татко! Тате! Трябва да видиш…

Стеф, която видя оголените жици, му изкрещя да внимава. Били, който беше на доста голямо разстояние от тях, се спря рязко, зяпна майка си, сякаш, че е полудяла.

— Добре съм, мамо — каза той с такъв тон, който обикновено се използва, при успокояването на склерозирали старци. Той тръгна към нас, за да ни покаже колко е добре, а Стеф започна да трепери в ръцете ми.

— Всичко е наред — казах аз в ухото й. — Той знае за тях.

— Да, но много хора ги удря ток — каза тя. — По телевизията през цялото време излъчват предупреждения за оголени жици, много хора ги удря… Били, искам веднага да влезеш в къщата.

— О, моля те, мамо! Искам да покажа на татко навеса за лодките. — Очите му щяха да изскочат от възбуда и разочарование. Той бе изпитал вкуса на апокалипсиса след буря и искаше да го сподели.

— Веднага влизай! Тези жици са опасни и…