Стивън Кинг: Мъглата

Бе твърде тъмно, за да се види какви поразии е направила бурята из къщата. Отдавна бе минало времето, когато Били обикновено си лягаше, но никой от нас не предложи да го слагаме да спи. Седяхме в дневната, слушахме вятъра и гледахме светкавиците.

След около час бурята пак започна да се надига. В продължение на три седмици температурата бе над тридесет градуса и шест пъти през тези двадесет и един дни Институтът по метеорология в Портланд регистрира температура над четиридесет градуса. Странно време. Заедно с изнурителната зима, която бяхме изкарали и късната пролет, някои хора пак бяха пуснали изтърканите приказки за трайния ефект от опитите с атомни бомби през петдесетте. За това говореха и, разбира се, за края на света. Възможно най-стари лафове.

Втората буря не беше така силна, но чухме как се стовариха няколко дървета, полуизкоренени при първия напор. А когато вятърът отслабна, едно дърво тежко се стовари върху покрива, като удар с юмрук по капака на ковчега. Били подскочи и погледна стреснато нагоре.

— Ще издържи, герой — казах аз.

Били нервно се усмихна.

Около десет часа започна последният напор на бурята. Беше жесток. Вятърът ревеше почти толкова силно, колкото първия път и навсякъде около нас проблясваха светкавици. Паднаха още дървета и се чу цепещ трясък долу край езерото, при който Стеф леко извика. Били бе заспал в скута й.

— Дейвид, какво беше това?

— Мисля, че беше навеса за лодките.

— Ох. О, боже.

— Стефи, искам пак да слезем долу. — Вдигнах Били на ръце и се изправих с него. Очите на Стеф бяха големи и изплашени.

— Дейвид, дали няма някаква опасност за нас?

— Няма.

— Наистина ли?

— Да.

Слязохме долу. След десет минути последният порив на бурята достигна своя връх. Горе се чу трясък и звън — панорамният прозорец. Значи видението, което бе минало през съзнанието ми, не е било съвсем безпочвено. Стеф, която бе задрямала, се събуди с тих писък, а Били се размърда неспокойно в леглото за гости.

— Дъждът ще влезе вътре — каза тя. — Ще повреди мебелите.

— Да ги поврежда. Застраховани са.

— Това не оправя нещата, — каза тя с разстроен глас, който ме смрази. — Скрина от майка ти… новият ни диван… цветният ни телевизор…

— Шшшшт — казах аз. — Заспивай.

— Не мога — каза тя и пет минути по-късно вече спеше.

Аз стоях буден още половин час с една запалена свещ за компания и слушах как отвън разговарят гръмотевиците. Имах чувството, че много от живеещите около езерото щяха да се обаждат на застрахователните си агенти на сутринта, че щеше да има голямо рязане на дърветата, паднали върху покривите на къщите или разбили прозорците и много жълти камиони на аварийните служби.

Сега бурята затихваше, нямаше знак, че ще се поднови пак. Качих се горе, оставяйки Стеф и Били в леглото, и надникнах в дневната. Плъзгащата се стъклена врата бе издържала. Но на мястото на панорамния прозорец зееше назъбена дупка, натъпкана с брезови листа. Това бе върха на старото дърво, което стърчеше до външния вход за мазето откакто се помня. Гледайки върха му, дошъл на гости в дневната ни, разбрах какво Стеф е имала пред вид, като каза, че застраховката не оправя нещата. Обичах това дърво. То бе изкарало много зими, единственото дърво до езерото, избегнало моя трион. Големите парчета стъкло по килима отново и отново отразяваха светлината на свещта ми. Напомних си да предупредя Стеф и Били. Тук ще им трябват пантофи. Те обичаха сутрин да шляпат боси навсякъде.

Пак слязох долу. И тримата спахме на леглото за гости, Били между нас със Стеф. Сънувах сън, че виждам как Господ върви през мястото на Харисън от другата страна на езерото, толкова огромен Господ, че от кръста нагоре се губеше в ясното, синьо небе. В съня си чувах как с трещене и пукане се пречупват дърветата под стъпките на Господ и виждах огромните следи, които остават след него в гората. Той обикаляше езерото, идваше от страната на Бриджтън, към нас и всички къщи и вили и дачи избухваха в пурпурно-бели пламъци, като светкавици и скоро всичко бе покрито с дим. Димът покри всичко като мъгла.

— Гледай, гледай, гледай, — каза Били.

Той бе застанал до оградата, която отделя нашето място от мястото на Нортън, и гледаше към алеята ни. Тя се простира около четиристотин метра, докато стигне до един виладжийски път, който от своя страна продължава до една забутана отсечка, наречена Канзаски път. По него човек може да стигне до което си иска място, стига то да се казва Бриджтън.