Стивън Кинг - Мъглата

— Не — каза той спокойно.

— Какво? — аз наистина реших, че не съм го чул добре. — Какво каза?

— Казах не. Не отивам там. Шегата ви стигна твърде далече.

— Брент, кълна ти се, че не е шега.

— Разбира се, че е шега — сряза ме той. Погледът му се премести към Джим, Майрън, спря се за малко на Оли Уийкс, който издържа на погледа му със спокойна невъзмутимост и накрая пак се върна на мен. — На това вие тук сигурно му казвате „голям майтап“. Така ли, Дейвид?

— Брент… виж…

— Не, ти виж! — Гласът му започна да става все по-силен и да се доближава към крясък в съдебна зала. Чуваше се много добре и няколко души, които се мотаеха наоколо, изнервени, без цел, започнаха да се обръщат да видят какво става. Докато говореше, Нортън ме побутваше с пръст. — Това е майтап. Това е динена кора и аз съм този, който трябва да се подхлъзне и да падне. Вие тук не си падате много по хората, които не са от вашия край. Прав ли съм? Вие се държите заедно. Така стана и когато те извиках на съд, за да получа това, което по право ми принадлежи. Ти тогава спечели. Как няма да спечелиш? Баща ти е бил известен художник, това е твоят град. Аз само плащам данъци и си харча парите тук.

Той вече не играеше, не ни се фукаше с добре тренирания си адвокатски глас. Той вече крещеше и бе на ръба да изгуби контрол върху нервите си. Оли Уийкс се обърна и се отдалечи, стиснал бирата си. Майрън и приятелят му Джим бяха зяпнали Нортън с искрено удивление.

— Да не искате да дойда и да видя някаква нова гумена играчка за деветдесет и осем цента, докато тези двама селяндури зяпат отстрани и се съдират от смях?

— Хей, внимавай кого наричаш селяндур!

— Радвам се, че дървото падна върху твоя навес, ако искаш да знаеш истината. Радвам се — Нортън ми се хилеше дивашки. — Хубавичко го продъни, нали? Фантастично. Сега ми се махайте от пътя.

Той се опита да се провре край мен. Аз го хванах за ръката и го блъснах в хладилния шкаф. Една жена изграка от изненада. Две опаковки по шест бири паднаха на земята.

— Сега си отвори хубавичко ушите, Брент. Тук става въпрос за живота на хора. А животът на моето дете не е на последно място. Така, че слушай, защото, кълна се, ще те размажа.

— Давай — каза Нортън, като продължаваше да се хили и да се перчи сковано. Очите му, кръвясали и ококорени, щяха да изскочат от орбитите. — Покажи на всички колко си голям и силен, като набиеш един човек с болно сърце, който е достатъчно стар, за да ти бъде баща.

— Я го цапни! — извика Джим. — Болно сърце! Въобще не вярвам, че един нюйоркски мошеник — адвокат може да има сърце.

— Ти не се меси — казах аз на Джим, след това наведох лице към Нортън. Бях на разстояние за една целувка, ако имах такова намерение. Хладилният шкаф не работеше, но продължаваше да излъчва хлад. — Стига си ровил. Прекрасно знаеш, че казвам истината.

— Нищо… не… знам — каза той задъхано.

— По друго време, на друго място, щях да оставя да ти мине номера. Не ме интересува колко те е шубе, не си водя бележки. Но имам нужда от теб, дяволите да те вземат! Не проумяваш ли? Имам нужда от теб.

— Пусни ме!

Хванах го за ризата и го разтърсих.

— Наистина ли нищо не разбираш? Хората ще започнат да си тръгват и ще налетят право на това нещо отвън! За бога, не разбираш ли?

— Пусни ме!

— Няма да те пусна, докато не дойдеш с мен да видиш сам.

— Казах ти вече — не! Това е някакъв трик, някакъв майтап, аз не съм толкова глупав, за колкото ме вземаш…

— Тогава аз ще те затътря до там.

Грабнах го за рамото и за врата. Шевът на ризата му под мишницата се разпори с тих пърхащ звук. Затеглих го към двойните врати. Нортън нададе жалък писък. Беше се събрала купчинка хора — петнадесет или може би осемнадесет, но те се държаха настрана. Никой не даде някакъв знак, че иска да се намеси.

— Помощ! — викаше Нортън. Зад очилата, очите му бяха изскочили. Добре подстриганата му коса пак се бе разрошила, щръкнала на два кичура зад ушите. Хората суркаха крака и наблюдаваха.

— Защо крещиш? — казах в ухото му. — Нали е само майтап, а? За това те взех с мен в града и ти поверих Били да прекосите паркинга, защото бях изфабрикувал тази мъгла. Защото бях наел машина за мъгла от Холивуд, струваше ми петнадесет хиляди долара и още осем хиляди за транспорт, само и само да си направя един майтап. Престани да баламосваш сам себе си и си отвори очите.

— Пусни… ме! — изръмжа Нортън. Бяхме стигнали почти до вратата.

— Чакай, чакай! Какво е това? Какво правите?