Стивън Кинг - Мъглата

Това беше Браун. Той разблъска с лакти тълпата зяпачи.

— Накарай го да ме пусне — каза Нортън пресипнало. — Той е луд.

— Не. Не е луд. Ще ми се да е луд, но не е. — Това беше Оли, бях готов да го разцелувам. Той дойде по пътеката зад нас и застана с лице срещу Браун.

Очите на Браун се залепиха на бирата, която Оли държеше в ръка.

— Ти пиеш! — каза той, гласът му бе учуден, но не лишен от доволство. — За това ще си загубиш работата.

— Хайде, Бъд — казах аз и пуснах Нортън. — Това не е обикновена ситуация.

— Правилникът не е променен — каза Браун самодоволно. — Ще се погрижа компанията да бъде уведомена. Това е мое задължение.

През това време Нортън бе изтичал встрани и бе застанал на известно разстояние, като се опитваше да си оправи ризата и да приглади косата. Очите му нервно се мятаха между Браун и мен.

— Хей! — извика Оли изведнъж, извиси глас и се чу басов тътен, който никога не бих очаквал от този едър, но мек и кротък човек. — Хей! Всички в магазина! Елате тук да чуете нещо! Засяга ви всички! — Той ме погледна спокойно, без да обръща никакво внимание на Браун. — Така добре ли е?

— Много добре.

Хората започнаха да се събират. Първоначалната групичка свидетели на спречкването ми с Нортън се удвои, после се утрои.

— Има нещо, което е по-добре да знаете… — започна Оли.

— Веднага остави тази бира — каза Браун.

— Ти млъкни веднага — казах аз и направих стъпка към него.

Браун отстъпи предпазливо назад.

— Не знам какво си въобразявате, че правите — каза той, — но ви уверявам, че ще докладвам във федералната компания! Всичко! И искам да разберете, че може би ще има наказания! — Устните му оголиха пожълтелите му зъби и аз усетих колко ми е неприятен. Той се опитваше да се справи някак. Както Нортън бе включил съзнанието си на „заето“. Майрън и Джим бяха опитали да направят същото като превърнат цялата работа в игра на перчене — като се оправи агрегатът, мъглата ще се вдигне. А това бе начинът на Браун. Той… се грижеше за магазина.

— Хайде тогава, запиши имената — казах аз. — Само замълчи.

— Ще запиша много имена, — отвърна той. — Твоето ще е първо в списъка, ти бохем такъв!

— Господин Дейвид Дрейтън има нещо да ви каже — каза Оли, — и мисля, че ще е най-добре да го чуете, ако имате планове да си тръгнете за вкъщи.

Така че аз им разказах какво се бе случило, горе-долу същото, което бях казал на Нортън. Отначало се чуваше смях, но към края безпокойството се задълбочи.

— Това е лъжа, така да знаете — каза Нортън. Той се опита да натърти това, което казваше, но се престара и думите му прозвучаха просто рязко. Това бе човекът, на когото казах пръв с надежда да го привлека на своя страна, защото хората биха му имали доверие. Каква тъпотия.

— Разбира се, че е лъжа — съгласи се Браун. — Това е лудост. И откъде предполагате, че са дошли тези пипала, господин Дрейтън?

— Не зная засега, но това не е толкова важен въпрос. Те са тук. Има…

— Подозирам, че са дошли от няколко от тези бири. Това са моите подозрения — това предизвика лек смях — хуморът му бе оценен. Но смехът бе пресечен от високия, дрезгав глас на госпожа Кармъди.

— Смърт — изкрещя тя и онези, които се смееха, бързо отрезвяха.

Тя дойде с маршова стъпка до средата на неправилния кръг, който се бе оформил, сякаш яркожълтите й панталони излъчваха своя светлина, огромната и чанта се поклащаше на слонското й бедро. Черните й очи се огледаха арогантно, остри, със злобен пламък, като на сврака. Две красиви момичета на по шестнадесет години, с надпис „ГОРСКИ ЛАГЕР“ на гърба на фланелите си, се дръпнаха назад.

— Вие слушате, но не чувате! Чувате, но не вярвате! Кой от вас иска да излезе навън и да се увери сам? — Очите й се плъзнаха по присъстващите и после се спряха върху мен. — И какво точно предлагате да направим, господин Дрейтън? Какво мислите, че може да се направи?

Тя се ухили като череп над жълтия костюм.

— Това е краят, казвам ви. Краят на всичко. Краят на времето. Движещият се пръст го изписа. Не с огън, а с мъгла. Земята се отвори и блъвна всичките си гнусотии…

— Не можете ли да я накарате да млъкне — избухна едно от момичетата. То почти се бе разплакало. — Тя ме плаши!

— Страх ли те е, миличка? — попита госпожа Кармъди и се обърна към нея. — Не, сега не те е страх. Но когато противните творения на дявола, които сега са плъзнали по земята, дойдат за теб…

— Стига толкова, госпожо Кармъди — каза Оли и я хвана за ръка. — Това е достатъчно.