Стивън Кинг - Мъглата

— Тук ли е Стефани, Дейвид? — попита тя.

— Не, вкъщи.

Тя кимна.

— Алън също. Докога си на пост?

— До шест.

— Вижда ли се нещо?

— Не, само мъгла.

— Ще гледам Били до шест ако искаш.

— Били, ти искаш ли?

— Да, моля — каза той, като поклащаше фенерчето над главата си с бавни движения и наблюдаваше играта на светлината по тавана.

— Бог ще запази твоята Стефи, а и Алън — каза госпожа Търмгън и отведе Били за ръка. Тя говореше със спокойна увереност, но очите й не бяха убедени.

Около пет и половина в задната част на магазина се вдигна врява. Някой се подиграваше на нещо, което някой друг бе казал и някой — май беше Бъди Игълтън — крещеше:

— Ти си луд, щом мислиш да излизаш навън.

Няколко лъча на фенерчета се съсредоточиха върху центъра на спора и всички започнаха да се придвижват към предната част на магазина. Пронизителният, презрителен смях на госпожа Кармъди раздираше мрака, стържещ като нокът по черна дъска.

Над общата глъчка се чуваше боботенето на адвокатския тенор на Нортън:

— Дайте ни път, моля! Дайте път!

Мъжът, който бе на амбразурата до моята, напусна мястото си да види какво става. Аз реших да си остана на мястото. Каквато и да беше причината, тя приближаваше към мен.

— Моля ви — говореше Майк Хатлън. — Моля ви, нека да поговорим.

— Няма какво да говорим — провъзгласи Нортън. Сега лицето му изплува от мрака. Бе решително, хлътнало и нещастно. Той държеше едно от фенерчетата, разпределено за групата „Земята е плоска“. Навитите кичури продължаваха да стърчат зад ушите му, като рога на рогоносец. Той бе начело на изключително малка процесия — петима от първоначалната група от девет-десет. — Ние излизаме навън — каза той.

— Откажете се от тази лудост — каза Милър. — Майк е прав. Нали можем да обсъдим нещата? Господин МакВей може да изпече малко пилешко на газовия грил и можем да седнем всички, да похапнем и просто да…

Той застана на пътя на Нортън и Нортън го бутна. Това не се хареса на Милър. Лицето му се изчерви, а после замръзна в каменно изражение.

— Тогава правете, каквото щете — каза той. — Но все едно, че убивате тези хора.

Със спокойствието на голямата решителност или непреодолима мания, Нортън каза:

— Ще ви изпратим помощ.

Един от последователите му измърмори нещо в знак на съгласие, но един друг леко се изплъзна встрани. Сега бяха Нортън и още четирима. Може би не беше толкова лошо. Самият Христос едва е намерил дванадесет.

— Слушайте — каза Майк Хатлън. — Господин Нортън — Брент — поне останете за пилето. Хапнете нещо топло.

— И да ви дадем възможност още да говорите? Влизал съм в твърде много съдебни зали, за да се хвана на това. Вече промихте мозъците на половината ми хора.

— Вашите хора? — Хатлън почти изстена. — Вашите хора? Боже Господи, как разговаряте само! Това не е игра и определено не е съдебната зала. Навън има, поради липса на по-добра дума, Нещо, и какъв е смисълът да иде човек да го убият?

— Нещо, казваш — каза Нортън, престорено развеселен. — Къде? Вашите хора наблюдават навън от два часа. Кой е виждал нещо?

— Ами там отзад. Във…

— Не, не, не — каза Нортън и поклати глава. — По този въпрос говорихме много пъти. Излизаме…

— Не — прошепна някой, и шепотът отекна като шумолене на сухи листа в октомврийска вечер. Не, не, не…

— Ще ни спрете ли? — попита един пронизителен глас. Това бе един от „хората на Нортън“, да използваме неговата формулировка — възрастна дама с дебели очила. — Ще ни спрете ли?

Заглъхнаха всички опити някой да им се противопостави.

— Не — каза Майк. — Не мисля, че някой ще ви спре.

Прошепнах на ухото на Били. Той ме погледна стреснато, питащо.

— Отивай — казах аз. Побързай.

Той тръгна.

Нортън прокара пръсти през косата си, добре тренирай жест като жестовете на актьорите от Бродуей. Много повече ми бе харесал, когато напразно се опитваше да пусне триона си, като псуваше, мислейки, че е сам. И тогава не можех да разбера и досега не зная дали той вярваше в това, което прави или не. Мисля, че дълбоко в себе си той знаеше какво ще се случи. Мисля, че логиката, на която бе служил с ченето си цял живот, сега се бе обърнала срещу него като тигър, който се е разлютил.

Той се огледа неспокойно, сякаш искаше да каже още нещо. След това поведе четиримата си последователи по пътеката край една от касите. Освен възрастната жена с него беше едно пълно момче на двадесетина години, едно младо момиче и мъж в джинси и шапка за голф, обърната с козирката към тила.