Стивън Кинг - Мъглата

Били трепна на скута ми и изстена. Погладих го по косата и той изстена още по-силно. После изглежда заплува в по-безопасни води на съня. Моята дрямка се прекъсна и аз пак се взирах напълно разбуден. Откакто се бе стъмнило, бях успял да поспя само час и половина и сънят ми бе изпълнен с кошмарни видения. В един от сънищата пак ми се бе явила предната нощ. Били и Стефи стояха пред панорамния прозорец, гледаха черните и тъмносиви води и сребристото пръскане, което бе предизвестило бурята. Опитах се да стигна до тях със съзнанието, че един силен вятър би могъл да счупи стъклото и да хвърли смъртоносни стъклени копия през цялата дневна. Но колкото и бързо да се движех, не се приближавах към тях. Тогава от водния циклон се надигна птица, гигантска алена птица на смъртта, чийто праисторически крила се разпериха и закриха цялото езеро от запад на изток. Тя разтвори човка и откри гърло с големината на тунел. И точно, когато птицата се готвеше да погълне жена ми и сина ми, един тих, зловещ глас започна да нашепва отново и отново: Проектът „Стрела“… проектът „Стрела“… проектът „Стрела“…

Не че само ние с Били спяхме лошо. Други пищяха в съня си, а някои продължаваха да пищят и след като се събудят. Бирата изчезваше от хладилника със страшна скорост. Бъди Игълтън бе заредил отново, без думица да издума. Майк Хатлън ми каза, че от приспивателните е свършил целия „Соминекс“. Не на привършване, а напълно изчезнал. Той предполагаше, че някои може да са си взели по шест-осем опаковки.

— Ако искаш приспивателно, останал е малко „Найтол“ — каза той. — Искаш ли едно шишенце, Дейвид?

Аз поклатих глава и му благодарих.

На последната пътека, край каса номер 5 се намираха нашите пиянки. Бяха към седем души, всички бяха пришълци от други щатове, с изключение на Лу Татинджър, който работеше в автомивка „Бор“. Лу много си падаше по чашката, както се казва. Пиянската бригада бе добре упоена.

О, да — имаше и една група от пет-шест души, които бяха полудели.

Полудели не бе най-точната дума, навярно просто не мога да избера по-подходяща. Тези хора бяха попаднали в пълно вцепенение без помощта на бира, вино или хапчета. Те се взираха в теб с празни блестящи очи, прилични на топчестите брави на вратите. Твърдият бетон на действителността се бе разцепил при някакво невъобразимо земетресение и тези нещастници бяха пропаднали в цепнатината. С времето някои от тях щяха да се измъкнат оттам. Ако имаше време.

Останалите от нас бяха направили някои вътрешни компромиси, които в някои случаи бяха доста странни. Госпожа Реплър, например, бе убедена, че цялата работа е сън — или поне така казваше. А тя говореше с голяма убеденост.

Погледнах към Аманда. У мен бе започнало да се развива притесняващо силно чувство към нея — притесняващо, но не непременно неприятно. Очите й бяха невероятно, искрящо зелени… известно време я бях държал под око, да видя дали няма да свали чифт контактни лещи, но явно цветът бе естествен. Исках да се любя с нея. Жена ми си беше вкъщи, може би жива, по-вероятно мъртва, във всеки случай сама, и аз я обичах. Повече от всичко на света исках ние с Били да се върнем при нея, но едновременно с това исках да спя с тази жена, на име Аманда Дъмфрис. Опитвах се да се убедя, че е виновна ситуацията, в която се намираме, и може би тя беше виновна, но това не променяше желанието ми.

Ту задрямвах, ту пак се будех и някъде към три се разбудих напълно. Аманда се бе свила в ембрионална поза, с колене притиснати към гърдите, ръце стиснати между бедрата. Изглежда бе заспала дълбоко. Блузата й се бе вдигнала нагоре, леко на една страна, като разкриваше чиста бяла кожа. Гледах я и започнах да получавам съвсем безполезна и притесняваща ерекция.

Опитах се да отвлека вниманието си в друга посока и започнах да си мисля за това, как вчера исках да нарисувам Брент Нортън. Не, не заради самата картина, а… просто исках да го сложа да седне с бира в ръка и да скицирам потното му, уморено лице и двата кичура на внимателно подстриганата му коса, щръкнали назад. Можеше да стане хубава картина. Трябваше да живея двадесет години с баща ми, за да възприема идеята, че да си добър, може да е достатъчно добре.

Знаете ли какво е талант? Това е проклятието на вечното очакване. Като дете трябва да живееш с това, да се справиш някак. Ако можеш да пишеш, мислиш, че бог те е създал на земята, за да засенчиш Шекспир. Ако можеш да рисуваш, може би мислиш — аз така мислех — че бог те е създал да засенчиш баща си.