Стивън Кинг - Мъглата

— Дейвид — прошепна той.

Аманда го погледна отначало стреснато, после пак изплашено.

— Оли, какво има? — попитах аз.

— Дейвид — пак прошепна той. След това: — Ела. Моля те.

— Не искам да оставям Били. Той току-що заспа.

— Аз ще съм при него — каза Аманда. — Вие по-добре идете. — След това по-тихо: — Боже, това никога няма да свърши.

Тръгнах с Оли. Той се бе отправил към склада. Като минавахме край хладилника, той грабна една бира.

— Оли, какво има?

— Искам да го видиш.

Той бутна двойната врата. Тя се плъзна и затвори зад гърба ни, раздвижвайки въздуха. Беше студено. Това място ми беше неприятно, особено след това, което се беше случило с Норм. Част от съзнанието ми настойчиво ми напомняше, че наоколо все още се търкаляше парче мъртво пипало. Оли свали блузата от стъклото на фенера. Насочи го нагоре. Отначало ми се стори, че някой е окачил двойка манекени на тръбите на парното, които минаваха под тавана. Че са ги закачили на тел или нещо такова, детски трик. Тогава забелязах краката, които се клатеха на няколко сантиметра от циментовия под. Имаше две купчини от сритани картони. Вдигнах очи към лицата им и в гърлото ми започна да се надига вик, защото това не бяха лицата на манекени. И двете глави бяха килнати встрани, сякаш се смееха на някаква много смешна шега — шега, която ги бе накарала да се смеят до посиняване.

Сенките им. Сенките върху стената зад тях. Езиците им. Висящите им езици.

И двамата бяха с униформи. Бяха момчетата, които бях забелязал по-рано, а по-късно бях изгубил от погледа си. Войничетата от…

Викът. Усетих, че започва в гърлото ми като стенание, надигащо се като полицейска сирена и тогава Оли ме стисна здраво за лакътя.

— Не викай, Дейвид. Никой не знае за това, освен ние с теб. И по-добре така да си остане.

Някак успях да се спра.

— Тези войничета… — успях да кажа аз.

— От проекта „Стрела“ — каза Оли. — Естествено. — Нещо студено се бутна в ръката ми. Кутия бира. — Изпий това. Имаш нужда.

Изпразних кутията до капка. Оли каза:

— Дойдох да видя дали нямаме резервни бутилки за газовия грил, с който работи господин МакВей. Видях тези момчета. Доколкото мога да се ориентирам, те са си приготвили примките и се качили на купчините с кашони. Сигурно са си вързали ръцете един за друг и после са прескочили въжето, което ги е свързвало. Така, че… че ръцете им да са отзад, нали разбираш. После, поне аз така си обяснявам нещата, са пъхнали главите си в примките и са ги затегнали, като са извили главите си на една страна. Може би единият от тях е броил до три и са скочили заедно. Не зная.

— Не би могло да се направи — казах аз с пресъхнала уста. Но ръцете им бяха завързани за гърба, съвсем наистина. Просто не можех да си откъсна погледа от тях.

— Би могло да се направи, Дейвид. Ако толкова много са искали да го направят, биха могли.

— Но защо?

— Мисля, че ти знаеш защо. Не някои от туристите, летовниците — като този Милър, — а хора оттук, които познават нещата достатъчно добре.

— Проектът „Стрела“?

Оли каза:

— По цял ден седя на касата и много работи чувам. Цяла пролет слушам разни работи за проклетата „Стрела“ и едно хубаво нещо не чух. Черният лед по езерата…

Помислих си за. Бил Гиости, наведен през прозореца на колата ми да диша топли алкохолни пари в лицето ми. Не просто атоми, а особени атоми. Сега тези тела, висящи от тръбата над главите ни. Извитите глави. Клатушкащите се обувки. Висящите езици, като наденици.

Осъзнах с още по-голям ужас, че вътре в мен се откриват нови врати на възприятията. Нови? Не съвсем. Стари врати на възприятията. Възприятията на дете, което още не се е научило да се пази, развивайки способността да вижда само в един тесен тунел, който изключва деветдесет процента от вселената. Децата виждат всичко, върху което падне погледа им, чуват всичко, което стигне до ушите им. Но ако животът е натрупване и разширяване на съзнателното (както пише на едно ковьорче, избродирано от жена ми в училище), то едновременно с това е редуциране на входящата информация.

Ужасът представлява разширяване на перспективата и на възприятията. Ужасът се състоеше в ясното съзнание за това, че плувам надолу към мястото, което всички ние напускаме, когато излезем от пелените и обуем анцуг. Виждах го изписан и на лицето на Оли. Когато разумът е безпомощен, веригите на човешкото съзнание се претоварват. Жичките се нагряват и почервеняват. Халюцинациите стават реалност: живачната локва на мястото, където перспективата създава впечатлението, че две паралелни линии се пресичат, се оказва наистина там. Мъртвите вървят и говорят. Розата започва да пее.