Стивън Кинг - Мъглата

— Чувал съм различни работи от двадесетина души — каза Оли. — Джъстин Робар. Ник Токай. Бен Майкълсън. В малките градчета няма тайни. Нещата се разнасят. Понякога е като изворче — избликва от земята и никой няма представа откъде е дошло. Човек дочуе нещо в библиотеката и после го предаде на друг, или на пристанището, или бог знае къде или пък защо. Но цяла пролет и цяло лято все слушам проектът „Стрела“, проектът „Стрела“.

— Но тези двамата — казах аз. — За бога, Оли, теса просто деца.

— Във Виетнам имаше деца, които режеха уши. Бях там и видях с очите си.

— Но… какво ще ги накара да направят това?

— Не зная. Може би са знаели нещо. Може би просто са подозирали. Може би са познавали хора, които евентуално биха започнали да им задават въпроси. Ако съществува такава евентуалност.

— Ако си прав — казах аз, — трябва да е станало нещо наистина ужасно.

— Онази буря — каза Оли с тих, равен глас. — Може би е разрушила нещо и е пуснала разни работи на свобода. Може би е станало някакво нещастие. Кой знае с какво са се занимавали. Някои хора твърдят, че са правени експерименти с високо енергийни лазери и мазери. Понякога съм чувал за фузионна мощ. И да предположим… да предположим, че са пробили дупка направо в друго измерение?

— Това са глупости — казах аз.

— Така ли? — попита Оли и посочи телата.

— Не. Сега въпросът е: какво да правим?

— Мисля, че трябва да ги свалим и да ги скрием — каза той бързо. — Да ги сложим под разни стоки, които хората няма да пипат — кучешка храна, или препарат за миене на чинии, или нещо такова. Ако тази работа се разчуе, само ще стане по-лошо. Затова дойдох при теб, Дейвид. Усещам, че ти си единственият, на когото мога истински да се доверя.

Измърморих:

— Това ми напомня за нацистките престъпници, които се самоубивали в килиите си, след като войната бе изгубена.

— Да, и на мен ми мина същата мисъл.

Замълчахме и изведнъж тихите суркащи шумове започнаха отвън по стоманената врата — шумът на пипалата, които меко я опипваха. Приближихме се един към друг. Бях настръхнал.

— Добре — казах аз.

— Ще го направим, колкото може по-бързо, — каза Оли.

Сапфиреният му пръстен светеше приглушено на светлината на фенерчето. — Искам бързо да се махна оттук.

Погледнах нагоре към въжетата. Бяха използвали същия тип въже за простиране като онова, с което бях завързал за кръста мъжа с шапката за голф. Примките се бяха впили в подпухналата плът на вратовете им и аз пак се зачудих какво ли ги е накарало да го направят. Знаех какво иска да каже Оли с това, че ако се разчуе, ще стане само по-лошо. За мен вече бе станало по-лошо — а аз нямаше да повярвам, че това е възможно.

Чу се клъцване. Оли бе отворил джобното си ножче, хубава тежка изработка за отваряне на кашони. И, разбира се, режеше въжето.

— Ти или аз? — попита той.

Преглътнах.

— Всеки по един.

Направихме го.

Когато се върнах, Аманда бе отишла някъде и госпожа Търмън беше с Били. И двамата спяха. Тръгнах по една от пътеките и чух глас:

— Господин Дрейтън. Дейвид. — Беше Аманда, застанала до стълбата към офиса на управителя, очите й — като смарагди. — Какво се е случило?

— Нищо — казах аз.

Тя дойде до мен. Усещах лекия аромат на парфюма й. А колко много я желаех само.

— Лъжец — каза тя.

— Нищо нямаше. Фалшива тревога.

— Щом така искаш — тя взе ръката ми. — Бях горе в офиса. Празен е и може да се заключи отвътре. — Лицето й беше съвсем спокойно, но очите й искряха, почти диво, а в гърлото й биеше пулсът й.

— Аз не…

— Видях как ме гледаше — каза тя. — Ако трябва да говорим за това, няма смисъл. Госпожа Търмън е със сина ти.

— Да. — Изведнъж разбрах, че това беше начин — може би не най-добрият, но все пак начин — да се отърва от проклятието, от това, което ние с Оли бяхме направили току-що. Не най-добрият начин, просто единственият начин.

Качихме се по тесните стълби и отидохме в офиса. Беше празен, както тя беше казала. И вратата се заключваше отвътре. Заключих я. В тъмното тя бе просто един силует. Протегнах ръце, докоснах я и я притеглих към себе си. Тя трепереше. Коленичихме на пода, в целувка, аз обгърнах в шепа една стегната гърда и усетих учестеното биене на сърцето й под блузата. Сетих се как Стефи бе казала на Били да не пипа жиците. Спомних си синината на бедрото й, когато бе свалила кафявата рокля в нощта след сватбата ни. Спомних си първия път, когато я бях видял да кара колело по алеята на Университета на Мейн в Ороно, а аз отивах на упражнение при Винсент Хартгън с папка под мишница. Ерекцията ми бе огромна.