Стивън Кинг - Мъглата

Нейният костюм продължаваше да грее със същата злокобна пищност. Тя говореше, жестикулираше, лицето й бе каменно и зловещо. Двете жени с ярките дрехи (но не така ярки като костюма на госпожа Кармъди, с гигантската й чанта, прилична на куфар, стисната здраво под разплутата й ръка) слушаха унесено.

— Тя е другата причина, поради която искам да се махна, Дейвид. До довечера при нея ще седят шест души. Ако розовите буболечки се върнат през нощта, утре край нея ще седи цяло паство. Тогава ще трябва да започнем да се тревожим кого ще им посочи тя да принесат в жертва, за да се оправят нещата. Може би мен, или теб, или Хатлън. Може би твоето дете.

— Това е идиотщина — казах аз. Но беше ли наистина? Студената тръпка по гърба ми казваше, че не е непременно. Устата на госпожа Кармъди продължаваше да се движи. Погледите на летовничките бяха впити в сбърчените й устни. Беше ли идиотщина? Спомних си прашните препарирани животни, пиещи от огледалния си поток. Госпожа Кармъди имаше власт. Дори Стеф, вироглава и напориста, произнасяше името на старицата с известна неувереност.

Тази шантавата, я бе нарекъл Милър. Вещицата.

— Хората в супермаркета със сигурност преминават през особено тежък психологически момент — каза Милър. Той посочи червените греди, разделящи сегментите на витрината — изкривени и нацепени. — Сигурно съзнанието на всеки прилича на тези греди. Моето определено е така. Половината нощ си мислих, че сигурно ми е захлопала дъската, че сигурно съм в усмирителна риза в Данвърс и се скъсвам да бълнувам за буболечки, динозавърски птици и пипала и, че всичко ще свърши само да дойде санитарят и да ми бие една инжекция „Торазин“ в ръката. — Дребното му лице бе напрегнато и бледо. Той погледна към госпожа Кармъди, а после към мен. — Казвам ти, че това може да се случи. Колкото по-несигурни стават хората, толкова по-привлекателна ще им се струва тя. Не искам да съм тук, когато това стане.

Устните на госпожа Кармъди продължаваха да се движат. Езикът й танцуваше между изкуствените й зъби. Тя наистина приличаше на вещица. Една черна островърха шапка на главата и нямаше да има грешка. Какво ли говореше на птичките, които беше уловила, с ярката лятна перушина.

Проектът „Стрела“? Черната пролет? Изчадия от недрата на земята? Човешка жертва?

Глупости.

Все едно…

— Какво ще кажеш?

— Дотам ще дойда — отвърнах му аз. — Да се опитаме да стигнем до аптеката. Ти, аз, Оли, ако иска да дойде. След това пак ще говорим. — Дори това ми създаде усещането, че ще минавам над дълбока пропаст по тясна дъска. Ако се убиех, нямаше да мога да помогна на Били. Но от друга страна, нямаше да му помогна и ако си седях на задника. Шест метра до аптеката. Не беше толкова страшно.

— Кога? — попита той.

— Дай ми един час.

— Разбира се — каза той.

Казах на госпожа Търмън, казах на Аманда и накрая казах и на Били. Тази сутрин той изглеждаше по-добре, беше изял две понички и купа каша за закуска. После играхме на гоненица по две от алеите и дори успях да го разсмея. Децата толкова лесно се адаптират, че може направо да ти изкарат акъла. Той бе прекалено млад, кожата под очите му бе все още подпухнала от сълзите през нощта, а лицето му имаше ужасно изнурен вид. Някак си то бе заприличало на лице на възрастен, като че ли много дълго зад него са минавали високоволтови емоции. Но беше все така жизнен и все така се смееше… поне докато не си спомнеше къде е и какво става.

След спринтовете седнахме с Аманда и Хати Търмън и пихме сок в хартиени чашки и аз му казах, че отивам до аптеката с още няколко души.

— Не искам да ходиш — каза той веднага и лицето му помръкна.

— Всичко ще е наред, Бил. Ще ти донеса книжка за Спайдърман.

— Искам да си стоиш тук — сега лицето му не беше просто помръкнало, беше гневно. Хванах го за ръката. Той я издърпа.

Аз пак я хванах.

— Били, рано или късно ще трябва да излезем оттук. Разбираш, че е така, нали?

— Когато мъглата се вдигне… — но в гласа му нямаше никаква убеденост. Той пиеше сока си бавно, без удоволствие.

— Били, вече мина почти едно денонощие.

— Искам мама.

— Е, може би това е първата стъпка да се върнем при нея.

Госпожа Търмън каза:

— Не подхранвай надеждите на детето, Дейвид.

— По дяволите — троснах й се аз. — Детето трябва да се надява на нещо.

Тя свали очи.

— Да, сигурно трябва.

Били въобще не забеляза какво си говорим.

— Татко… татко, навън има разни неща. Неща.