Стивън Кинг - Мъглата

— Да, знаем това. Но много от тях — не всички, но много — изглежда не се появяват, преди да настъпи нощта.

— Те изчакват — каза той. Очите му бяха огромни, вперени в моите. — Те изчакват в мъглата… и когато не можете да се приберете вътре, те ще дойдат да ви изядат. Като в приказките. — Той ме прегърна много силно, със страх, с паника. — Татко, моля те, не отивай.

Много внимателно се откопчих от ръцете му и му казах, че трябва да отида.

— Но ще се върна, Били.

— Добре — каза той пресипнало, но повече не ме погледна. Той не вярваше, че ще се върна. Това бе изписано на лицето му, което не беше повече гневно, а само тъжно и опечалено. Пак се замислих дали постъпвам правилно като поемам риск. В този момент погледът ми попадна на госпожа Кармъди. Тя се беше сдобила с трети слушател — един мъж със сивкаво лице и хитри, кръвясали очи. Неговото изпито лице и треперещи ръце, не просто говореха за махмурлук, а направо крещяха. Това бе не кой да е, а нашият приятел Майрън Ла Фльор. Човекът, който не бе изпитал никакво угризение да изпрати едно момче да свърши мъжка работа.

Онази шантавата. Вещицата.

Целунах Били и здраво го прегърнах. После тръгнах към изхода на магазина. Но не по пътеката с домашните потреби, не исках да й попадам пред погледа.

Когато минах три-четвърти от пътя, ме настигна Аманда.

— Наистина ли трябва да правиш това? — попита тя.

— Да. Така мисля.

— Извинявай, че трябва да ти го кажа, но на мен ми звучи като мъжко перчене. — На бузите й бяха избили червени петна, а очите й бяха по-зелени от всякога. Тя бе жестоко — не, царствено — вкисната.

Хванах я за ръката и накратко й преразказах разговора ни с Дан Милър. Загадката с колите и фактът, че никой не бе дошъл от аптеката, изглежда никак не я впечатли. Но работата с госпожа Кармъди я впечатли силно.

— Той може да е прав — каза тя.

— Вярваш ли наистина, че е така?

— Не зная. В тази жена има нещо отровно. И ако хората са достатъчно дълго време изплашени, достатъчно силно, те биха се обърнали към всеки, който обещае някакво решение.

— Но човешка жертва, Аманда?

— Ацтеките са правили такива неща — каза тя безразлично. — Слушай, Дейвид. Ти се върни. Ако нещо се случи… каквото и да е… ти се върни. Откъсни се от тях и бягай, ако трябва. Не заради мен или заради това, което се случи снощи. Върни се заради момчето си.

— Да. Ще се върна.

— Дано — каза тя. Сега приличаше на Били, изпита и стара. Мина ми през ум, че всички така изглеждаме. Но не и госпожа Кармъди. Госпожа Кармъди изглеждаше някак по-млада и по-жизнена. Сякаш бе започнала да плува в свои води. Сякаш процъфтяваше от това, което се случваше.

Тръгнахме чак в девет и половина. Бяхме седем души: Оли, Дан Милър, Майк Хатлън, приятелят на Майрън Ла Фльор — Джим (също махмурлия, но твърдо решен да изкупи греховете си), Бъди Игълтън и аз. Седма бе Хилда Реплър. Милър и Хатлън се опитваха с половин уста да я разубедят да не идва. Тя не искаше и да чуе. Аз дори не се опитах. Подозирах, че тя може да е по-компетентна от всеки от нас, с изключение на Оли, може би. Тя носеше малка платнена пазарска чанта, напълнена с цял арсенал флакони „Райд“, със свалени капачки, готови за действие. В свободната си ръка държеше тенис-ракета „Джими Конърс“, взета от изложените спортни стоки на втора пътека.

— Какво ще правите с нея, госпожо Реплър? — попита Джим.

— Не зная — каза тя. Имаше нисък, стържещ, самоуверен глас. — Но се чувствам добре, когато е в ръката ми. — Тя го огледа внимателно, очите й бяха студени. — Джим Грондин, нали? Не бяхте ли мой ученик?

Устните на Джим се разтегнаха в неловка усмивка:

— Да, госпожо. И аз, и сестра ми Полин.

— Май си препил снощи.

Джим, който стърчеше над нея и сигурно бе по-тежък с петдесет килограма, се изчерви до уши.

— А, не…

Тя рязко се обърна и го прекъсна.

— Мисля, че сме готови — каза тя.

Всички имахме по нещо, въпреки че оръжията ни бяха доста разнородни. Оли бе с пистолета на Аманда, Бъди Игълтън бе взел един железен лост някъде от склада. Аз бях хванал дългия прът на една метла.

— Добре — каза Дан Милър, като повиши глас. — Хора, искате ли да чуете нещо за минутка?

Десетина души се бяха преместили към изхода да видят какво става. Представляваха една рехава група, а отдясно се намираше госпожа Кармъди с новите си приятели.

— Ние отиваме в аптеката да видим какво е положението там. Надяваме се да донесем нещо оттам, с което да окажем помощ на госпожа Клапъм. — Това бе жената, която бяха стъпкали вчера, когато дойдоха буболечките. Бяха й счупили крака и тя имаше страшни болки.