Стивън Кинг - Мъглата

Тогава легнахме и тя каза:

— Обичай ме, Дейвид. Стопли ме. — После се притисна до мен, зарови нокти в косата ми и започна да ме нарича с някакво име, което не беше моето. Нямах нищо против. Така бяхме почти наравно.

Когато слязохме долу, бе започнала да припълзява зората. Тъмнината пред амбразурите бе започнала неохотно да се превръща в скучно сиво, после в ярко, размазано матово бяло, като екрана на автокино. Майк Хатлън бе заспал в един сгъваем стол, който бе отмъкнал отнякъде. Дан Милър седеше на пода, на известно разстояние и ядеше поничка. От онези, дето са посипани с пудра захар.

— Седнете, господин Дрейтън — покани ме той.

Огледах се за Аманда, но тя вече бе стигнала до средата на пътеката. Не се обърна назад. Нашият любовен акт в тъмнината вече изглеждаше като нещо фантасмагорично, невероятно дори в тази странна светлина. Седнах.

— Вземете си поничка — той ми подаде кутията. Поклатих глава.

— Тази бяла захар е направо смърт. По-лошо от цигари.

Това го разсмя.

— В такъв случай, вземете си две.

С изненада установих, че ми е останало някакво чувство за хумор — съвсем изненадващо, той го бе събудил и аз му бях благодарен. Наистина си взех две понички. Бяха доста хубави. След тях изпуших една цигара, въпреки че за мен не е обичайно да пуша сутрин.

— Трябва да си отида при детето — казах аз. — Скоро ще се събуди.

Милър кимна.

— Онези, розовите буболечки — каза той. — Всичките си отидоха. Птиците също. Ханк Ванермън каза, че последната се блъснала в стъклото преди около час. Явно животинският свят… е много по-активен, когато е тъмно.

— Разправяйте го това на Брент Нортън — казах аз, — или на Норм.

Той пак кимна, после дълго мълча. Тогава запали една от своите цигари и ме погледна.

— Не можем да останем тук, Дрейтън — каза той.

— Има храна. Достатъчно за пиене.

— Знаеш, че не става въпрос за запасите. Какво ще правим, ако някой от големите зверове реши да ни нападне вътре, вместо да се блъска навън в нощта? Ще се опитаме ли да го изблъскаме с дръжките на метлите?

Разбира се, той бе прав. Може би мъглата ни служеше за защита донякъде. Прикриваше ни. А може би нямаше да ни крие още дълго и в нея имаше още нещо. Бяхме прекарали в магазина около осемнадесет часа и усещах как ме обхваща някаква летаргия, която много приличаше на летаргията, която съм изпитвал, след плуване на голямо разстояние. Изпитвах желанието да не поемам никакви рискове и да си седя тук, да се грижа за Били (и, може би, да оправям Аманда в късните нощи, промърмори един глас) да изчакам да видя дали мъглата няма да се вдигне, оставяйки всичко както си беше.

Виждах, че това е изписано на лицата и на другите, и тогава изведнъж осъзнах, че сега в магазина има хора, които не биха го напуснали за нищо на света. Самата мисъл да излязат навън би ги смразила, след всичко което се бе случило.

Може би Милър наблюдаваше лицето ми, докато по него се изписваха тези мисли. Той каза:

— Когато падна проклетата мъгла, в магазина имаше около осемдесет души. От тази бройка трябва да се извади момчето, Нортън и четиримата, които отидоха с него, и този човек, Смоли. Остават седемдесет и три.

И като извадим и двамата войници, които почиваха под купчина пакети с кучешка храна, щяхме да останем седемдесет и един.

— След това изваждаме хората, които току-що решиха да излязат — продължи той. — Те са десет-дванадесет. Да кажем десет. Значи остават към шестдесет и три. Но… — той вдигна пръст, посипан с пудра захар. — От тези шестдесет и три има двадесет, които просто няма да тръгнат. Човек ще трябва да ги издърпа навън с ритници и крясъци.

— Какво доказва това?

— Че трябва да се махаме оттук, това е. И аз тръгвам. Мисля около обяд. Планирам да взема колкото може повече хора. Искам да дойдете с твоето момче.

— След това, което се случи с Нортън?

— Нортън тръгна като агне на заколение. Това не значи, че аз ще направя същото, или пък хората с мен.

— Как би могъл да го предотвратиш? Имаме точно един пистолет.

— Добре, че и него имаме. Но ако успеем да пресечем кръстовището, може би ще се доберем до спортния магазин на главната улица. Там има повече пушки, отколкото ни трябват.

— Прекалено много „ако“ и „може би“.

— Дрейтън — каза той. — Такава е ситуацията.

Той много лесно изрече тези думи, но нямаше малко момче, за което да се грижи.

— Виж, нека засега да оставим тази работа, а? Не съм спал много тази нощ, но затова пък успях да поразмисля върху някои неща. Искаш ли да чуеш?