Стивън Кинг - Мъглата

Започнаха да се извръщат глави, за да проследят пламтящия му, умиращ път. В цялата работа нищо не се е запечатало в съзнанието ми така ярко, както пламтящият, зигзагообразен път на това птицеподобно същество над пътеките в супермаркета, като от него се откъсваха овъглени, димящи парчета и падаха из магазина. Накрая се блъсна в сосовете за спагети и ги разплиска наоколо като кръв. От него не беше останало повече от пепел и кости. Миришеше силно и противно. Някъде под тази миризма като контрапункт се усещаше тънката, остра миризма на мъглата, нахлуваща през счупеното стъкло.

За миг настъпи пълна тишина. Бяхме сплотени от тъмното чудо на този горящ смъртен полет. Тогава някой нададе вой. Други започнаха да пищят. Някъде, в дъното, чувах как синът ми плаче.

Една ръка ме сграбчи. Беше Бъд Браун. Очите му щяха да изскочат от орбитите. Устните му се бяха отдръпнали назад и оголили зъбите му.

— Едно от онези другите неща — каза той и посочи.

Една от буболечките бе влязла през дупката и кацнала на една от торбите с изкуствен тор и размахваше крилата си като обикновена муха — човек можеше да чуе звука от крилата, приличаше на евтин вентилатор — очите й се бяха подули на върха на стъблата си. Нейното розово и противно, дебело тяло дишаше учестено.

Тръгнах към него. Фенерчето ми премигваше, но не бе изгаснало изцяло. Но госпожа Реплър, учителката в трети клас, ме изпревари. Тя бе на петдесет и пет, може би на шестдесет, слаба като щека. Тялото й имаше жилав, сух вид, който винаги ми напомняше за козя пастърма.

Тя държеше по един флакон „Райд“ във всяка ръка и приличаше на стрелец в екзистенциална комедия. Тя изръмжа толкова ядно, че би конкурирала всеки пещерен човек, разцепващ черепа на врага си. Протегнала аерозолните флакони напред, тя натисна пулверизаторите. Плътен слой от инсектицида покри нещото. То изпадна в агония, гърчеше се и се обръщаше лудо и накрая падна от торбите, отскачайки от тялото на Том Смоли — който бе мъртъв, в това не можеше да има съмнение — и накрая падна на земята. Размахваше лудо крила, но те не го отвеждаха на никъде, бяха твърде дебело покрити с „Райд“. След няколко минути крилете започнаха да забавят движенията си, после спряха. Беше мъртво.

Сега вече можеха да се чуят виковете на хората. И стенанията. Старицата, която бяха стъпкали, стенеше. Чуваше се и смях. Смехът на прокълнатите. Госпожа Реплър се бе изправила над жертвата си, слабият й гръден кош се надигаше и спускаше бързо.

Хатлън и Милър бяха намерили една от тези колички, които момчетата използват, за да пренасят стоки из магазина, и заедно я повдигнаха върху купчината торби, за да закрият счупеното стъкло. За временна мярка бе добре.

Аманда Дъмфрис се приближи като сомнамбул. В едната си ръка държеше пластмасова кофа. В другата ръка държеше метла, все още в целофанената си опаковка. Тя се наведе, очите й бяха широко отворени и празни, и измете мъртвото розово нещо — буболечка, гол охлюв, каквото там беше, и го сложи в кофата. Чуваше се как шумоли опаковката на метлата, докато се суркаше по пода. Тя отиде до вратата с надпис „ИЗХОД“. Отвори я леко и изхвърли кофата. Тя падна на една страна и започна да се търкаля напред-назад, описвайки все по-малки дъги. Едно от розовите неща долетя от мрака, кацна на кофата и започна да пълзи по нея.

Аманда избухна в сълзи. Отидох до нея и обгърнах раменете й с ръка.

В един и половина следващата сутрин седях, облегнат на емайлираната повърхност на щанда за месо и дремех. Главата на Били бе в скута ми. Той бе заспал дълбоко. Недалече спеше Аманда Дъмфрис, с глава върху нечие нагънато яке.

Скоро след пламтящата смърт на птицеподобното същество, ние с Оли бяхме ходили отзад в склада и бяхме събрали пет-шест постелки за опаковане на чупливи предмети, като онази, с която по-рано бях завил Били. Сега няколко души спяха върху тях. Бяхме донесли и няколко здрави касетки от портокали и круши и четирима от нас, с общи усилия, бяхме успели да ги качим на торбите с тор, пред дупката на стъклото. На птицеподобните нямаше да им е лесно да помръднат някоя от тези касетки, всяка от тях тежеше по петдесет килограма.

Но птиците и приличните на буболечки неща не бяха единствените създания отвън. Там бе нещото със смукалата, което бе отнесло Норм. Трябваше да се мисли и за разнищеното, кърваво въже. Трябваше да се мисли за онова невидимо нещо, което бе издало дебелия гърлен вой. Оттогава пак бяхме чували такива звуци — понякога доста далечни — но от какво разстояние идваха „далечните“ звуци, при заглушаващия ефект на мъглата? Понякога бяха толкова близки, че разтърсваха сградата и на човек му се струваше, че камерите на сърцето му се пълнят с ледена вода.