Дийн Кунц - Не бой се от нищо

— Винаги има по някоя Годзила — отбеляза Боби. — Токио си живее щастливо и преуспява и изведнъж — гигантски гущер изравнява всичко със земята.

— Проблемът е как да се присадят здравите клетки на пациента. Използват предимно омаломощени вируси, които да внесат гените в клетките. Повечето са ретровируси.

— Омаломощени? — учуди се Боби.

— Това означава, че не могат да се възпроизвеждат. По този начин те не са заплаха за организма. Щом внесат човешкия ген в клетката, те имат способността да го вградят в нейните хромозоми.

— Малки куриери — отбеляза Боби.

— И след като се свършат работата, те трябва да умрат, така ли? — попита Саша.

— Понякога не умират лесно — отговорих аз. — Могат да причинят възпаление или сериозни имунни реакции, които унищожават вирусите, но и клетките, където са внесли гените. Затова някои учени търсят начини да видоизменят ретровирусите, така че да приличат повече на ретротранспоненти, части от собствената ДНК на организма, които могат да се възпроизвеждат и да се вместват в хромозомите.

— Годзила идва — каза Боби на Саша.

— Снежко, откъде знаеш всички тези неща? — попита тя. — Не си ги научил, докато за две минути преглеждаше онези страници.

— И най-суховатите научни доклади ти стават интересни, когато знаеш, че могат да спасят живота ти — отговорих аз. — Ако някой намери начин да замени дефектните ми гени с правилно функциониращи копия, организмът ми ще може да произвежда ензимите, които да възстановяват щетите върху моята ДНК, нанесени от ултравиолетовите лъчи.

— И вече няма да си Нощното влечуго — каза Боби.

— Сбогом, уродливост — съгласих се аз.

На фона на шумното барабанене на дъжда по покрива се чуха ситните стъпки на нещо, което тичаше по задната веранда.

Погледнахме по посока на звука и видяхме как голяма маймуна резус скочи на перваза на прозореца над мивката в кухнята. Козината й беше мокра и сплъстена и животното изглеждаше по-мършаво, отколкото когато беше сухо. Задържа се сръчно на тесния ръб и малката му ръка се вкопчи в отвесната рамка. Надничайки към нас с привидно обикновено маймунско любопитство, съществото изглеждаше съвсем обикновено — с изключение на злите очи.

— Вероятно ще се ядосат по-бързо, ако не им обръщаме внимание — рече Боби.

— И колкото повече се ядосват, толкова по-безразсъдни ще станат — добави Саша.

Отхапах още едно парче от пицата с кренвирши и лук, потропах върху купчината жълти страници и казах:

— Виждам абзаца, където татко обяснява онова, което е разбрал от новата теория на майка ми. За проекта в Уайвърн тя е развила нов революционен подход за разработване на ретровируси, за да могат по-безопасно да бъдат използвани при пренасянето на гени в клетките на пациентите.

— Наистина чувам стъпки на гигантски гущер — рече Боби. — Бам, бам, бам.

Маймуната на прозореца изпищя пронизително.

Погледнах към по-близкия прозорец, онзи до масата, но оттам не надничаше нищо.

Орсън застана на задните си крака, сложи лапи на масата и артистично прояви интерес към още пица, насочвайки чара си към Саша.

— Знаеш как децата се опитват да настроят единия родител срещу другия — предупредих я аз.

— Аз съм по-скоро снаха — каза тя. — Пък и това може да е последното ни ядене.

Въздъхнах.

— Добре. Но в случай, че не ни убият, създаваме лош прецедент.

На перваза на прозореца скочи втора маймуна. И двете започнаха да пищят и да се зъбят срещу нас.

Саша избра най-малкото парче от останалата пица, наряза го на хапки и ги сложи в чинията на кучето.

Орсън погледна разтревожено към таласъмите на прозореца, но дори приматите на съдбата не можаха да развалят апетита му. Той насочи вниманието си към вечерята.

Едната маймуна започна да блъска ритмично по стъклото и закрещя по-силно.

Зъбите й изглеждаха по-големи и остри отколкото на обикновен резус и явно й помагаха да изпълнява взискателната роля на хищник. Може би това беше физическа особеност, заложена в нея от игривите изследователи на оръжия в Уайвърн. Представих си разкъсаното гърло на Анджела.

— Това може да е предназначено да отклони вниманието ни — предположи Саша.

— Не могат да влязат от друго място, без да счупят стъклата — каза Боби. — Ще ги чуем.

— При този шум и дъжда? — учуди се тя.

— Ще ги чуем.

— Не мисля, че трябва да се разпръсваме в отделни стаи, освен ако не е абсолютно наложително — казах аз. — Те са достатъчно умни и знаят принципа „разделяй и владей“.