Дийн Кунц: Не бой се от нищо

Правейки отстъпка от отговорност, непозната на поколенията преди нас, ние сме поверили живота си на професионалисти и специалисти, които ни убеждават, че имаме твърде малко знания или ум, за да взимаме решения за управлението на обществото. Това е последицата от нашето лековерие и мързел. Апокалипсис с примати.

Един още по-голям камък удари прозореца. Стъклото издрънча, но не се счупи.

Взех двата резервни пълнителя с деветмилиметрови патрони и ги пъхнах в джобовете на джинсите си.

Саша плъзна ръка под салфетката, където бе скрила револвера си.

Последвах примера й и стиснах моя пистолет.

Спогледахме се. В очите й премина страх и бях сигурен, че тя видя същите тъмни течения в моите.

Опитах да се усмихна окуражително, но имах чувството, че лицето ми ще се напука като втвърден гипс.

— Всичко ще бъде наред. Дисководеща, сърфист бунтар и Батман — идеалният екип за спасението на света.

— Ако е възможно — рече Боби, — не убивайте веднага първите една-две, които влязат. Пуснете няколко. Изчакайте. Оставете ги да се чувстват уверени. После ме оставете да започна пръв. Да ги науча на уважение. С ловджийската пушка дори не трябва да се прицелвам.

— Да, сър. Тъй вярно, генерал Боб — пошегувах се аз.

Два, три, четири камъка — тежки колкото костилка от праскова — удариха прозореца. Стъклото се напука — досущ разклонена светкавица.

С мен се случваше нещо, което би смаяло всеки лекар. Стомахът и сърцето ми си бяха разменили местата.

Пет-шест по-големи камъка, хвърлени по-силно, обстреляха прозореца и стъклото се строши. С трелите на звънлива мелодия парчетата се посипаха в мивката от неръждаема стомана, по гранитните плотове и на пода. Няколко отломки излетяха чак на масата и аз затворих очи за миг.

Когато отново ги отворих, на прозореца стояха две кряскащи маймуни, големи колкото онази, която Анджела бе описала. Пазейки се от счупеното стъкло и от нас, те се залюляха, преметнаха се вътре и скочиха на гранитния плот. Вятърът духаше и разрошваше сплъстената им от дъжда козина.

Едната погледна към килера с метлите, където обикновено стоеше заключена ловджийската пушка. Откакто бяха дошли, те не ни бяха видели да се приближаваме до килера и не бяха забелязали пушката-помпа дванайсети калибър на коленете на Боби.

Той им хвърли един поглед, но повече го интересуваше прозореца срещу масата.

Прегърбени и пъргави, двете същества, които вече бяха влезли в стаята, тръгнаха по плота, в срещуположната посока от мивката. В оскъдно осветената кухня злите им жълти очи блестяха ярко като пламъчетата на свещите.

Натрапникът вляво се блъсна в тостера и гневно го запокити на пода. От електрическия контакт изскочиха искри.

Спомних си разказа на Анджела как резусът я бе бомбардирал с ябълки с такава сила, че й беше разцепил устната. Кухнята на Боби беше подредена, но ако започнеха да отварят бюфетите и да ни обстрелват с чаши и чинии, тези зверове можеха да ни наранят сериозно, макар да имахме предимството, че сме въоръжени. Чиния, въртяща се като фризби, уцелила те по носа, може да бъде поразяваща като куршум.

През счупеното стъкло скочиха още две същества със зли очи. Оголиха зъби срещу нас и започнаха да съскат.

Салфетката над револвера на Саша видимо затрепери — не беше от въздушното течение.

Въпреки пронизителното бъбрене и съскане на натрапниците, бушуващия мартенски вятър и барабанящия дъжд ми се стори, че Боби тихо пее. Не обръщаше внимание на маймуните в отдалечения край на кухнята. Беше се съсредоточил върху непокътнатия прозорец срещу масата и устните му се движеха.

Вероятно събрали смелост от нашата липса на реакция и убедени, че са ни парализирали от страх, двете все по-разгорещяващи се същества също тръгнаха по плота.

Или Боби започна да пее по-силно, или ужасът изостри слуха ми, защото изведнъж познах песента. Беше „Вярващ“. Популярна стара песен, заемала челно място в класациите, първоначално записана от „Мънкис“ 4 4 Monkeys — маймуни (англ.) — Б.пр. .

Още две маймуни се изкатериха на прозореца над мивката и се вкопчиха в рамката. В очите им гореше пъклен огън. Пищяха и изливаха злобата си срещу нас.

Четирите, които вече бяха в стаята, крещяха по-силно от всякога, подскачаха по плотовете, размахваха юмруци във въздуха, оголваха зъби и ни плюеха.

Бяха умни, но не чак толкова. Яростта бързо замъгляваше решенията им.

— Да им видим сметката — изкомандва Боби.