Дийн Кунц: Не бой се от нищо

Саша се хвърли на пода и се претърколи назад, а Скорцо изпразни пълнителя на мястото, където бе стояла. Продължи да натиска спусъка дори когато патроните свършиха.

На гърба на бархетната му риза се разстилаше тъмночервено кърваво петно.

Най-сетне хвърли пистолета, обърна се към мен и сякаш се поколеба дали да стъпи върху лицето ми или да ми издере очите, оставяйки ме сляп и агонизиращ. Явно не успя да избере някоя от двете възможности, защото тръгна към счупения прозорец, откъдето бяха избягали последните две маймуни.

Тъкмо се измъкваше на верандата, когато Саша отново се появи и, макар да не е за вярване, хукна след него.

Извиках й да спре, но тя изглеждаше толкова обезумяла, че нямаше да се изненадам, ако видех онзи ужасен блясък и в нейните очи.

Саша излезе навън и револверът й изтрещя три пъти.

Макар че след случилото се през последните няколко минути да беше ясно, че Саша може да се грижи за себе си, исках да се втурна след нея и да я дръпна назад. Дори да довършеше Скорцо, нощта вероятно беше убежище на още маймуни, с които надали можеше да се справи един първокласен дисководещ.

Разнесе се четвърти изстрел. Сетне пети.

Колебаех се, защото Орсън лежеше отпуснат и толкова страшно неподвижен, че не виждах дали диша. Беше или мъртъв, или в безсъзнание. Нуждаеше се от незабавна помощ. Скорцо го бе ритнал в главата. Дори кучето да беше живо, имаше опасност от мозъчно увреждане.

Осъзнах, че плача. Прехапах устни, сподавих скръбта и примигах, за да прогоня сълзите. Както правя винаги.

Боби влезе в хола и тръгна към мен, като притискаше с ръка раната на рамото си.

— Помогни на Орсън — помолих аз.

Отказвах да повярвам, че вече нищо не може да му помогне, защото когато мислиш за нещо толкова ужасно, то със сигурност ще се случи.

Пиа Клик би разбрала това схващане.

Може би сега и Боби би го разбрал.

Отбягвайки мебели и мъртви маймуни, изтичах до прозореца. Покрай назъбените парчета стъкло, още стърчащи от рамката, проникваха сребристи капки студен, навяван от вятъра дъжд. Прекосих верандата, прескочих стъпалата и хукнах в пороя, към Саша, която стоеше на трийсетина крачки сред дюните.

Карл Скорцо лежеше по лице на пясъка.

Мокра и трепереща, Саша се беше навела над него и слагаше третия и последен пълнител в револвера. Сигурно го бе уцелила с повечето куршуми, които изстреля, но явно имаше чувството, че това не е достатъчно.

Скорцо потрепваше конвулсивно и загребваше шепи пясък, сякаш беше рак и се заравяше, за да се скрие.

Саша потрепери от ужас и изстреля още един куршум, този път в главата му.

Обърна се към мен и видях, че плаче. Не направи опит да преглътне сълзите.

Моите очи вече бяха пресъхнали. Един от двама ни трябваше да се държи.

— Хайде, скъпа — нежно казах аз.

Тя се хвърли в обятията ми.

Притиснах я до себе си.

Дъждът се лееше като из ведро и не виждах светлините на града, които се намираха само на петстотин метра на изток. Мунлайт Бей можеше да се разтопи от този небесен потоп като изящна пясъчна скулптура.

Но градът беше там. Чакаше бурята да премине и после да дойде друга, трета, четвърта и така до края на съществуването си. Нямаше бягство от Мунлайт Бей. Не и за нас. Градът наистина беше в кръвта ни.

— Какво ще правим сега? — попита Саша.

— Ще продължим да живеем.

— Всичко е скапано.

— Винаги е било така.

— Те са още там.

— Може би ще ни оставят на мира — поне за известно време.

— Къде ще отидем сега, Снежко?

— Вкъщи. Ще пием бира.

Тя още трепереше, но не от дъжда.

— А после? Не можем вечно да пием бира.

— Утре ще има големи вълни.

— Толкова ли лесно ще бъде?

— Хвани вълната, докато можеш.

Тръгнахме към вилата. Орсън и Боби ни чакаха на широките стъпала на верандата. Имаше място да седнем до тях.

Никой от приятелите ми не беше в настроение.

Боби реши, че се нуждае само от антибиотична паста и бинт.

— Раната не е дълбока. Един-два сантиметра.

— Съжалявам за ризата — каза Саша.

— И аз.

Скимтейки, Орсън стана, слезе, олюлявайки се по стъпалата, и повърна на пясъка. Беше нощ на пречистване.

Не можех да откъсна очи от него. Треперех от страх.

— Може би трябва да го заведем на ветеринар — предложи Саша.

Поклатих отрицателно глава.

Не исках да плача и не плачех. Рискувах да остана пълен с огорчения, като преглъщах толкова много сълзи.

Когато бях в състояние да говоря, казах:

— Нямам доверие на ветеринарите в града. Вероятно също сътрудничат на Уайвърн. Ако разберат, че кучето е едно от животните от лабораториите, може да ми го вземат и да го върнат там.