Дийн Кунц: Не бой се от нищо

Орсън стоеше, вдигнал глава към дъжда, сякаш се освежаваше.

— Те ще се върнат — каза Боби, имайки предвид стадото.

— Не и тази нощ — рекох аз. — И може би след известно време.

— Но рано или късно ще дойдат пак.

— Да.

— И какво ли още ще се случи? — зачуди се Саша.

— Цари пълен хаос — рекох аз, спомняйки си какво ми беше казал Мануел. — Идва един коренно различен нов свят. Кой знае какво има там или какво се ражда в момента?

Въпреки всичко, което бяхме видели и научили за проекта в Уайвърн, вероятно едва сега, докато седяхме на стъпалата, ние наистина повярвахме, че живеем в края на цивилизацията, пред прага на последната битка между доброто и злото. Силният и неспирен дъжд барабанеше върху света като барабаните на Страшния съд. Тази нощ не беше необикновена и едва ли щеше да бъде по-странна, ако облаците се бяха отдръпнали и разкрили три луни, вместо една и небе, пълно с чудновати звезди.

Орсън нагази в локвата дъждовна вода пред най-долното стъпало. После се качи до мен по-уверено, отколкото когато бе слязъл.

Колебливо, използвайки нашия код с кимане и поклащане на главата, аз проверих дали главата му беше пострадала по-сериозно. Нямаше му нищо.

— Слава Богу — с облекчение каза Боби.

Никога не го бях виждал толкова потресен.

Влязох в къщата и извадих четири бири и купата, на която Боби бе написал „Роузбъд“. Върнах се на верандата.

— Сачмите надупчиха няколко от картините на Пиа — рекох аз.

— Ще обвиним Орсън за това — ухили се Боби.

— Няма нищо по-опасно от куче с пушка — добави Саша.

Умълчахме се и се заслушахме в дъжда, вдишвайки приятния, свеж и пречистен въздух.

Тялото на Скорцо лежеше на пясъка. Сега и Саша беше убиец като мен.

— Това вече е върхът — обади се Боби.

— Точно така — съгласих се аз.

— Абсолютно вярно — добави Саша.

Орсън само изсумтя.

Увихме в чаршафи мъртвите маймуни. И трупа на Скорцо. През цялото време очаквах да се надигне и да протегне ръка към мен, разкъсвайки памучната си обвивка като мумия от стар филм, правен в епоха, когато хората са се плашели повече от свръхестественото, отколкото от реално съществуващия тогава свят. После ги натоварихме на форда.

В гаража на Боби имаше купчина мушами, останали от последното посещение на бояджиите, които периодично лакираха дървената ламперия. Заковахме ги на счупените прозорци.

В два часът сутринта Саша ни откара в североизточния край на града, нагоре по дългата алея за коли, покрай грациозните калифорнийски пиперови дървета, които чакаха като редица от опечалени, плачещи в бурята, и покрай бетонната „Пиета“. Спряхме под портала пред масивната къща.

Прозорците не светеха. Не знаех дали Санди Кърк спи или не е вкъщи.

Разтоварихме увитите в чаршафи трупове и ги оставихме пред вратата.

Потеглихме и Боби попита:

— Спомняш ли си, когато идвахме тук като деца да гледаме как работи бащата на Санди?

— Да.

— Представяш ли си някоя нощ да бяхме намерили нещо такова на стълбите му?

— Жестоко.

Трябваше дълго да почистваме и да оправяме щетите в къщата на Боби, но не бяхме готови да се заловим с тази задача. Отидохме у Саша, прекарахме остатъка от нощта в нейната кухня, прояснявайки съзнанието си с още бира, и прочетохме разказа на баща ми за нашия нов свят и нов живот.

Майка ми бе измислила нов революционен подход към създаването на ретровируси с цел да пренесе гени в клетките на пациенти или на опитни животни. В тайната лаборатория на Уайвърн учени от световна класа бяха осъществили идеите й. Новите „куриери“, микроорганизмите, били по-селективни, отколкото някой се надявал.

„Годзила идва“, както се бе изразил Боби.

Новите вируси, макар и омаломощени, се оказали толкова умни, че не само доставяли пратката си от генетичен материал, но и избирали пакет от ДНК на пациента — или от лабораторното животно, — за да замести онова, което са донесли. Така те станали двупосочни куриери, внасящи и изнасящи генетичен материал от организма.

Освен това се оказали способни да улавят други вируси в организма, да избират от тях характерни особености и да се видоизменят. Мутирали повече и по-бързо от всеки друг микроорганизъм, познат дотогава. Преобразявали се за часове. Можели и да се възпроизвеждат, макар да били омаломощени.

Преди някой в Уайвърн да разбере какво става, новите вируси на мама прехвърлили голямо количество генетичен материал не само върху опитните животни, но и върху учените и другите служители в лабораториите. Заразата не се осъществява само чрез контакт с телесни течности. Дори допирът до кожата е достатъчен, за да се реализира пренасянето на микроорганизмите, ако имаш и най-малката рана или порязване.