Дийн Кунц: Не бой се от нищо

Отново присвих очи и погледнах към прозореца до масата, но там нямаше маймуни и сред тъмните дюни отвъд перилата на верандата не помръдваше нищо, освен дъждът и вятърът.

Една от маймуните над мивката бе успяла да се обърне с гръб и въпреки това се крепеше на перваза. Пищеше, сякаш се смееше, докато ни дразнеше, притискайки голия си неокосмен, грозен задник до стъклото.

— И какво стана, след като влезе в пасторския дом? — попита Боби.

Усещайки, че времето минава, аз разказах кратко и ясно случилото се на тавана, в Уайвърн и пред къщата на Рамирес.

— Мануел, неразсъждаващият робот изпълнител — отбеляза Боби и тъжно поклати глава.

— О, Боже — възкликна Саша, но това не се отнасяше за Мануел.

Мъжкият резус на прозореца се беше обърнал към нас и уринираше с обилна струя на стъклото.

— Е, това е нещо ново — отбеляза Боби.

На верандата зад прозореца над мивката изскочиха още маймуни — досущ пуканки в тенджера с горещо масло. Претъркаляха се, появяваха се пред погледа ни, сетне пак изчезваха. Всичките пищяха и крещяха пронизително. Изглежда бяха десетки, макар че сигурно едни и същи пет-шест преминаваха пред прозореца, като подскачаха и се преобръщаха.

Изпих бирата си.

Ставаше все по-трудно да бъда хладнокръвен. Вероятно дори самият опит да запазиш хладнокръвие изискваше повече енергия и съсредоточеност, отколкото притежавах.

— Орсън — казах аз, — няма да е лошо да се разходиш из къщата.

Кучето разбра и веднага тръгна да обикаля помещенията.

Преди да излезе от кухнята, добавих:

— И не се прави на герой. Ако видиш, че нещо не е наред, лай с всички сили или веднага тичай тук.

Орсън се скри от погледа ни.

Мигновено съжалих, че съм го изпратил на разузнаване. Но знаех, че трябва да постъпя така.

Първият резус бе изпразнил пикочния си мехур и сега вторият се бе обърнал с лице към кухнята и обливаше стъклото със струята си. Други подскачаха по перилата отвън и се люлееха на покривните греди на верандата.

Боби седеше срещу прозореца до масата. И той се вглеждаше в онази сравнително спокойна част на мрака с подозрителност, равна на моята.

Светкавиците като че ли бяха отминали, но над океана още тътнеха гръмотевици. Канонадата възбуди стадото.

— Чух, че новият филм с Брад Пит бил страхотен — обади се Боби.

— Не съм го гледала — отвърна Саша.

— Аз винаги чакам да ги пуснат на видео — напомних му аз.

Нещо се опита да отвори вратата към задната веранда. Валчестата дръжка изтрака и изскърца, но резето беше здраво спуснато.

Двете маймуни на прозореца над мивката изчезнаха. На тяхно място скочиха други две и също започнаха да уринират на стъклото.

— Аз няма да мия това — заяви Боби.

— Нито пък аз — каза Саша.

— Може да изразходват агресивността и гнева си по този начин и после да си отидат — предположих аз.

Боби и Саша, изглежда, се бяха обучавали да гледат смразяващо и саркастично в едно и също училище.

— А може би няма — размислих аз.

Камък с размерите на костилка от череша удари стъклото и пикаещите маймуни отскочиха, за да се дръпнат от огневата линия. Още камъчета бързо последваха първото и затропаха като градушка.

Не хвърляха камъни по най-близкия прозорец.

Боби взе пушката от пода и я сложи на коленете си.

Канонадата стигна връхната си точка и внезапно спря.

Пощурелите маймуни започнаха да крещят по-неистово. Екзалтираните им викове бяха пронизителни, свръхестествени и имаха зловещо въздействие. Насищаха нощта с такава демонична енергия, че дъждът сякаш затропа по вилата по-силно от всякога. Безмилостен тътен на гръмотевици разпука черупката на нощта и ярките тръни на светкавиците отново се впиха в плътта на небето.

Камък, по-голям от предишните, рикошира в прозореца над мивката. Последва втори, приблизително със същия размер, хвърлен по-силно от първия.

За щастие ръцете им бяха твърде малки, за да държат пистолети или револвери и поради относително малкото си тегло маймуните щяха да се претърколят назад от отката. Тези същества сигурно бяха достатъчно умни, за да разбират предназначението на оръжието и добре че ония идиоти в Уайвърн не бяха експериментирали с горили. Но ако тази идея им хрумнеше, те несъмнено щяха да потърсят финансиране за това начинание и не само щяха да научат горилите да стрелят, но и да им тикнат ядрено оръжие в ръцете.

Още два камъка удариха стъклото, набелязано за мишена.

Сложих ръка на клетъчния телефон, закачен на колана ми. Трябваше да има някой, когото можехме да повикаме на помощ. Не полицията, не и ФБР. Ако последните откликнеха, дружелюбните ченгета от Мунлайт Бей вероятно щяха да прикриват с огън маймуните. Дори да се доберяхме до най-близкия клон на ФБР и да бяхме по-убедителни от всички, които твърдяха, че са били отвлечени от летящи чинии, пак щяхме да разговаряме с врагове. Мануел Рамирес бе казал, че решението за осъществяването на този кошмар е било взето на „много високо ниво“ и аз му вярвах.