Дийн Кунц: Не бой се от нищо

Телефонът на бюрото ми в осветения със свещи кабинет иззвъня и усетих, че предстои ужасна промяна.

Не съм психически болен. Не виждам предзнаменования и поличби в небето. Според мен линиите на дланта ми не разкриват нищо за бъдещето ми и не притежавам гадателски способности.

Но от няколко дни баща ми е на смъртно легло и след като прекарах предишната нощ до него, бършейки потта от челото му и слушайки затрудненото му дишане, разбрах, че няма да издържи дълго. Страхувах се, че ще го загубя и за пръв път през двайсет и осемте си години ще остана сам.

Аз съм единствен син, единствено дете. Майка ми почина преди две години. Смъртта й ме потресе, но поне на мама не й се наложи да страда от продължително заболяване.

Снощи, точно преди зазоряване, капнал от умора се прибрах вкъщи да спя. Но не спах нито дълго, нито дълбоко.

Наведох се и се помъчих да внуша на телефона да престане да звъни, но не успях.

Кучето също знаеше какво означава телефонният звън. Изтича с леки стъпки от мрака и тъжно се вторачи в мен.

За разлика от себеподобните си кучето издържа на погледа на хората дотогава, докато му е интересно. Животните обикновено се вглеждат в нас за миг, после отместват взор, сякаш разстроени от нещо, което са видели в човешките очи. Вероятно и Орсън го вижда и също се разстройва, но не се плаши.

Той е малко странен. Но ми е верен приятел и го обичам.

На седмото иззвъняване се предадох на неизбежното и вдигнах слушалката.

Обаждаше се медицинска сестра от болница „Милосърдие“.

Говорих с нея, без да откъсвам очи от Орсън.

Баща ми бързо отпадал. Сестрата предложи веднага да отида при него.

Оставих слушалката, а Орсън се приближи до стола и сложи голямата си черна глава на коленете ми. Изскимтя тихо и близна ръката ми. Не размаха опашка.

За миг се вцепених. Не бях в състояние да разсъждавам, нито да действам. Тишината в къщата — дълбока като вода в океанска бездна — ме смазваше и лишаваше от сили. После се обадих на Саша Гудал, за да я помоля да ме закара до болницата.

Обикновено тя спи от обяд до осем вечерта. Нощем, от полунощ до шест сутринта, пуска музика по Кей Би Ей Уай, единствената радиостанция в Мунлайт Бей. В пет и няколко минути в тази мартенска вечер Саша по всяка вероятност спеше и съжалих, че трябва да я събудя.

Но също като Орсън с тъжните очи Саша беше моя приятелка, към която винаги можех да се обърна. Освен това беше много по-добър шофьор от кучето.

Тя отговори на второто позвъняване. В гласа й нямаше и следа от сънливост. Преди да й разкажа какво се бе случило, Саша рече: „Господи, съжалявам“, сякаш бе очаквала това обаждане и в телефонния звън бе доловила същата зловеща нотка, която бяхме чули аз и Орсън.

Прехапах устни и отказах да мисля за онова, което предстоеше. Докато татко беше жив, оставаше надеждата, че лекарите грешат. Дори в последния час ракът можеше да се смили над него.

Вярвам във вероятността да станат чудеса.

В края на краищата, въпреки състоянието си, аз съм живял повече от двайсет и осем години, което само по себе си е чудо, макар някои хора, познаващи живота ми отблизо, вероятно мислят, че е проклятие. Вярвам във вероятността да станат чудеса, но по-скоро в човешката потребност от тях.

— Ще дойда след пет минути — обеща Саша.

Нощем мога да отида до болницата, но по това време ще бъда твърде любопитно зрелище и ще се изложа на голяма опасност, ако тръгна пеша.

— Не — възразих аз. — Карай внимателно. Вероятно ще бъда готов чак след десет-петнадесет минути.

— Обичам те, Снежко.

— И аз те обичам — повторих аз.

Сложих капачето на писалката, с която пишех, когато се обадиха от болницата, и я оставих настрана заедно с жълтата таблетка от аптеката.

Угасих трите дебели свещи с помощта на месингови щипци с дълга дръжка. В тъмата се появиха сенки, змиеподобни струйки призрачен дим.

Сега, час преди здрачаване, слънцето беше ниско на небето, но все още опасно и блестеше заплашително по краищата на надиплените щори, закриващи всички прозорци.