Дийн Кунц: Не бой се от нищо

— Наистина ли?

— Да. Виж какво, забравих да оставя вечеря на Орсън. Би ли се върнала в къщата, за да се погрижиш за това?

— Да — отговори тя, изпитвайки облекчение, че е получила задача. — Горкият Орсън. С баща ти бяха истински приятели.

— Бих се заклел, че усеща какво става.

— Сигурно. Животните разбират всичко.

— Особено Орсън.

От Оушън Авеню Саша зави наляво и пое по Пасифик Вю. До болница „Милосърдие“ оставаха две преки.

— Ще се оправи — каза тя.

— Не го показва много, но вече тъгува по свой начин.

— Ще го прегръщам и милвам.

— Татко беше неговата връзка с деня.

— Сега аз ще бъда тази връзка — обеща Саша.

— Той не може да живее само на тъмно.

— Има мен, а аз няма да го оставя.

— Наистина ли?

— Ще се оправи.

Всъщност вече не говорехме за кучето.

Болницата се помещаваше в триетажна сграда в калифорнийски средиземноморски стил и беше строена в друга епоха, когато терминът не извикваше във въображението прозаична архитектура и евтино строителство. Дълбоко вдадените прозорци се отличаваха с бронзови рамки, потъмнели от времето. Стаите на приземния етаж бяха засенчени от лоджии със сводове и варовикови колони.

Някои от колоните бяха увити с пълзящи растения, покриващи като одеяло покривите на лоджиите. Макар че до пролетта оставаха няколко седмици, от стените като водопади се сипеха тъмночервени и ярки пурпурни цветове.

Осмелих се за няколко секунди да смъкна очилата на носа си и се удивих на окъпаното от слънцето тържество на багрите.

Саша спря пред официалния вход.

Докато се освобождавах от предпазния колан, тя сложи ръка на рамото ми и леко го стисна.

— Обади ми се по клетъчния телефон, когато решиш да дойда да те взема.

— Ще тръгна след залез слънце. Ще вървя пеша.

— Както искаш.

Пак смъкнах очилата на носа си, този път, за да видя Саша така, както никога не я бях виждал. На светлината на свещите сивите й очи изглеждат тъмни, но ясни — такива, каквито са и сега, на дневната светлина. Гъстите й коси с цвят на махагон са светли като вино в кристална чаша, но несъмнено по-светли на галещите лъчи на слънцето. Кремаво-розовата й кожа е осеяна с бледи лунички. Знам разположението им, както познавам съзвездията във всеки квадрант на нощното небе през четирите сезона.

Саша бутна с пръст очилата ми и ги постави на мястото им.

— Не ставай глупав.

Аз съм човек. А ние, човеците, сме глупави.

Но ако ослепея, нейното лице ще бъде гледката, която ще ме крепи във вечния мрак.

Наведох се и я целунах.

— Миришеш на кокосов орех — каза тя.

— Опитвам се.

Пак я целунах.

— Не трябва да стоиш дълго на светлината — заяви тя.

Половин час преди да залезе зад океана, слънцето беше оранжево — трескав, непрестанен термоядрен холокост, отдалечен на сто и петдесет милиона километра от земята. На места Тихия океан приличаше на разтопена мед.

— Върви, кокосово момче. Изчезвай.

Слязох от форда и забързах към болницата, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке.

Обърнах се веднъж. Саша ме гледаше. Вдигна палец, за да ми пожелае успех.

Когато влязох в болницата, Анджела Фериман чакаше в коридора. Тя беше медицинска сестра, която работеше нощна смяна на третия етаж и бе слязла да ме посрещне.

Анджела беше мила, хубава жена на около петдесет години, болезнено слаба и със странни светли очи, сякаш отдадеността на професията й бе толкова ожесточена, че по безпощадните условия на някаква сделка с дявола трябваше да дава част от себе си, за да оздравеят пациентите. Китките й изглеждаха твърде крехки за работата, която вършеше. Движеше се леко и бързо и човек би предположил, че костите й са кухи като на птиците.

Тя угаси флуоресцентното осветление на тавана, после ме прегърна.

Когато страдах от болестите на детството и пубертета — заушка, грип и варицела, — но не можех да бъда лекуван извън нашата къща, Анджела ме посещаваше всеки ден. Силните й, кокалести прегръдки бяха неотменна част от професионалното поведение — също като лъжичките за притискане на езика, термометрите и спринцовките.

Но сегашната й прегръдка не ме успокои, а по-скоро ме уплаши и аз попитах:

— Свърши ли?

— Още се държи, Крис. Мисля, че го прави само заради теб.

Приближих се до аварийното стълбище. Вратата се затвори и Анджела пак угаси лампите в коридора на приземния етаж.

Стълбището не е толкова силно осветено, че да представлява опасност за мен. Въпреки това бързо изкачих стълбите, без да махам слънчевите очила.