Дийн Кунц: Не бой се от нищо

— Изкуствена коприна.

— Изглежда в отлично състояние.

— Човек пази риза като тази — сериозно каза Боби.

Извадих от хладилника бири за всеки, освен за Орсън.

Поради теглото си кучето обикновено може да изпие една бира, без рефлексите му да се забавят, но тази нощ съзнанието му трябваше да бъде ясно. Останалите наистина се нуждаехме от бирата — успокояването на нервите щеше да повиши боеспособността ни.

Докато стоях до мивката и отварях бирите, още една светкавица раздра небето, безуспешно опитвайки се да изтръгне дъжд от облаците. На светлината й видях три прегърбени фигури, които тичаха между дюните.

— Дойдоха — казах аз и сложих бирите на масата.

— Винаги им е нужно малко време, за да съберат смелост — отбеляза Боби.

— Надявам се, че ще ни оставят да вечеряме на спокойствие.

— Умирам от глад — рече Саша.

— И какви са основните симптоми на този процес? — попита Боби. — Може би накрая ще приличаме на чворести израстъци на дъб.

— Някои дегенерират психически като Стивънсън — отговорих аз. — Други се променят физически. Но, изглежда, всеки случай е различен. Вероятно някои хора не се повлияват или поне не го забелязваш, а други претърпяват коренна промяна.

Саша попипа ръкава на ризата на Боби и й се възхити.

— Копчетата наистина са стилни — отбеляза тя.

— Да — съгласи се той, усмихвайки се с гордостта на страстен колекционер. — Лакирана черупка от кокосов орех.

Саша извади салфетки от едно чекмедже и ги сложи на масата.

Въздухът беше сгъстен и влажен. Повърхността на бурята беше като надут балон, който всеки момент щеше да се спука.

Пийнах глътка от леденостудената „Корона“ и се обърнах към Боби.

— И така, братко, преди да ти разкажа останалото, Орсън иска да ти покаже нещо. — Повиках кучето и му казах. — На канапетата в хола има няколко възглавнички. Едната е подарък на Боби от мен. Би ли му я донесъл?

Орсън изприпка към хола.

— Какво става? — зачуди се Боби.

Саша седна, ухили се и рече:

— Почакай и ще видиш.

Револверът й беше на масата. Тя разгърна салфетка и го покри.

Всяка година Боби и аз си разменяме подаръци за Коледа. По един. Тъй като и двамата имаме всичко, от което се нуждаем, стойността и приложението не са критерии, когато ги купуваме. Идеята е да изберем най-безвкусните неща на пазара. Това е свещена традиция, откакто бяхме дванайсетгодишни. В спалнята му има лавици, отрупани с безвкусни подаръци. Единственият, който не намери за достатъчно безвкусен, за да му запази място на онези лавици, е възглавничката.

Орсън се върна, захапал възглавничката, и Боби я прие, опитвайки се да не показва смайването си от подвига на кучето.

Възглавничката е с размери двайсет на трийсет сантиметра и има бродерия отпред. Беше една от вещите, произвеждани и продавани за набиране на средства от популярен телевизионен евангелист. В изящна рамка от плетеници бяха избродирани седем думи: „Исус изяжда грешниците и изплюва спасените души“.

— И ти не я смяташ за безвкусна? — недоверчиво попита Саша.

— Безвкусна е — отговори Боби, запасвайки на кръста си патрондаша, без да става от стола, — но не достатъчно.

— Имаме страшно високи изисквания — отбелязах аз.

Година, след като бях подарил възглавничката на Боби, му поднесох керамична скулптура на Елвис Пресли. На нея Елвис е изваян в един от най-лъскавите си костюми от бяла коприна на пайети и седи на тоалетната чиния, където е починал. Ръцете му са сключени като за молитва, очите са вдигнати към небето и около главата му има ореол.

Боби има предимство в това коледно състезание, защото обикаля магазините за подаръци, търсейки съвършените боклуци. Поради пигментната ксеродермия аз се ограничавам с поръчки по пощата. В каталозите има достатъчно безвкусни стоки, за да отрупаш всички лавици в библиотеката на Конгреса.

Боби погледна Орсън, намръщи се и рече:

— Най-обикновен номер.

— Не е номер — възразих аз. — В Уайвърн явно са били извършвани различни експерименти. Единият е бил да повишат интелигентността на хората и животните.

— Лъжа и измама.

— Истина е, Боби.

— Това е някакво безумие.

— Точно така.

Дадох указания на Орсън да остави възглавничката там, където я бе намерил, после да отиде в спалнята, да отвори плъзгащите се врати и да донесе една от черните мокасини, които Боби си бе купил, когато установи, че има само чехли, сандали и маратонки и няма подходящи обувки, за да присъства на погребението на майка ми.