Дийн Кунц - Не бой се от нищо

Вътре имаше свитък жълти страници, пристегнати с ластик.

Разгънах ги, вдигнах първия лист към светлината и веднага познах почерка на баща ми. Прочетох само първия абзац:

Когато четеш това, Крис, аз ще съм мъртъв и Орсън ще те е завел при буркана в двора, защото само той знае за съществуването му. И оттук трябва да започнем. Нека да ти разкажа за твоето куче…

— Бинго — рекох аз.

Навих на руло листата и отново ги сложих в буркана. Погледнах небето. Нямаше луна. Нито звезди. Бързодвижещите се облаци бяха ниски, черни и обагрени тук-там в отблъскващо жълто от светлините на Мунлайт Бей.

— Сетне ще ги прочетем — казах аз. — Да вървим. Боби е сам.

Докато Саша отваряше задните врати на форда, над главите ни прелетяха писукащи чайки. Насочиха се към вътрешността на сушата, към по-безопасно място, уплашени от вятъра, който вълнуваше океана и разпръскваше вода по носа на залива.

Взех под мишница кашона от оръжейния магазин на Тор и се вторачих в белите криле, които се смаляваха на фона на буреносното черно небе.

Мъглата се беше разсеяла. Нощта под снишаващите се облаци беше кристално ясна.

Разпръснатите тук-там треви по полуострова се огъваха. Леки пясъчни вихри се въртяха по върховете на дюните — досущ бледи духове, изскочили от гробовете.

Запитах се дали само вятърът бе уплашил чайките.

— Още не са дошли — увери ме Боби, докато изваждаше двете кутии с пици от форда. — Рано е за тях.

— Маймуните обикновено ядат по това време — казах аз. — После се забавляват.

— Може би тази нощ няма да дойдат — изрази надежда Саша.

— Ще дойдат — казах аз.

— Да. Ще дойдат — съгласи се Боби.

Той влезе във вилата. Орсън вървеше до него, но не от страх, че стадото убийци може да са сред дюните, а в ролята на ченге, охраняващо храната, за да предотврати несправедливото разпределяне на пиците.

Саша извади две найлонови пазарски торби. В тях бяха пожарогасителите, които бе купила пътьом от железарията.

Тя затвори задните врати и използва дистанционното управление, за да заключи форда. Тъй като джипът на Боби беше в гаража, оставихме колата й пред вилата.

Саша се обърна към мен и вятърът превърна лъскавите й коси с цвят на махагон във великолепно знаме. Кожата й леко заблестя, сякаш луната бе успяла да процеди изящен лъч през гъстите облаци, за да погали лицето й. Саша изглеждаше по-силна от самия живот, дух на стихиите, богиня на вятъра, привличаща бурята към себе си.

— Какво има? — попита тя, защото не можа да изтълкува погледа ми.

— Толкова си красива. Като богиня на вятъра, привличаща бурята към себе си.

— Само глупости ти се въртят в главата — каза тя, но се усмихна.

— Това е едно от най-очарователните ми качества.

Около нас като дервиш се завъртя пясъчен вихър, плюейки зрънца в лицата ни, и ние забързахме към къщата.

Боби чакаше вътре, където лампите бяха намалени до уютен здрач. Влязохме и той заключи вратата.

Саша огледа големите прозорци и каза:

— Можем да ги обковем с дъски.

— Това е моята къща — възрази Боби. — Няма да се барикадирам, да се крия и да живея като затворник само заради някакви проклети маймуни.

— Откакто го познавам, този удивителен индивид никога не се е страхувал от маймуни — казах аз на Саша.

— Никога — съгласи се той. — И няма да започна да го правя сега.

Поклатих глава.

— Лоша идея. Това само ще ги направи подозрителни. Ако могат да ни наблюдават и ако не изглеждаме така, сякаш им готвим засада, няма да бъдат толкова предпазливи.

Саша извади от кутиите двата пожарогасителя. Тежаха по пет килограма и с тях се боравеше лесно. Остави единия в ъгъла на кухнята, където маймуните не можеха да го видят, и пъхна втория под едно от канапетата в хола.

Боби и аз седнахме в осветената от свещи кухня и сложихме амунициите на коленете си, действайки под масата в случай, че маймунската мафия се появеше. Саша бе купила три пълнителя за пистолета ми и три автоматични пълнителя за револвера и ние се заловихме да зареждаме оръжията.

— След като снощи си тръгнах оттук, отидох при Рузвелт Фрост — казах аз.

Боби ме изгледа под вежди и попита:

— Поговориха ли си с Орсън?

— Рузвелт се опита, но Орсън отказа. Имаше една котка на име Мънгоджери.

— Естествено — сухо отбеляза той.

— Котката казала, че хората в Уайвърн искат да престана да се занимавам с тази история.

— Лично ли говори с нея?

— Не. Рузвелт ми предаде посланието.