Дийн Кунц - Не бой се от нищо

— Естествено.

— Според котката щял съм да получа предупреждение. Ако не спра да слухтя, ще убият приятелите ми един по един, докато се откажа.

— Ще ми пръснат черепа, за да те предупредят?

— Идеята не е моя, а тяхна.

— Не могат ли просто да убият теб?

— Рузвелт каза, че изпитвали страхопочитание към мен.

— Е, че кой не го прави?

Дори след преживяванията си с маймуните Боби още изпитваше съмнения по въпроса за отъждествяването на животните с хората. Но сарказмът му определено бе намалял.

— И веднага след като слязох от „Ностромо“, бях предупреден, точно както котката бе казала — продължих аз.

Разказах му за Стивънсън, а Боби попита:

— Щеше да убие Орсън, така ли?

Кучето, което пазеше пиците, вдигна глава и изскимтя, сякаш да потвърди историята ми.

— Застрелял си шерифа, а? — рече Боби.

— Той беше шеф на полицията.

— Ти си застрелял шерифа — настоя той.

Преди много години Боби беше пламенен почитател на Ерик Клептън, затова знаех защо му харесва повече да се изразява така.

— Добре — склоних аз. — Аз застрелях шерифа, но не застрелях заместника.

— Изпусна ли те от поглед, все ще забъркаш някоя каша.

Той напълни автоматичните пълнители за револвера и ги пъхна в кесията, която Саша бе купила.

— Ризата ти е страхотна — отбелязах аз.

Боби беше облечен в уникална хавайска риза с дълги ръкави, изобразяваща зрелищна мозайка на тропически цветове: оранжево, червено и зелено.

— Компания за облекло „Камехамеха“, от около 1950 година.

Саша скри пожарогасителите, влезе в кухнята и включи една от двете фурни, за да затопли пиците.

— Сетне подпалих патрулната кола, за да унищожа доказателствата — добавих аз.

— С какво са пиците? — обърна се той към Саша.

— Едната е с чушки, а другата — с кренвирши и лук.

— Боби е с вехта риза — отбелязах аз.

— Старинна — поправи ме той.

— Както и да е, след като взривих патрулната кола, отидох в „Свети Бернадет“ и влязох.

— С взлом?

— През отворен прозорец.

— Пак е незаконно.

— Стара риза или старинна — струва ми се едно и също.

— Едното е евтино, а другото не е — обясни Саша.

— Едното е изкуство — рече Боби и й подаде кожената кесия с автоматично зареждащите се пълнители. — Ето ти боеприпасите.

Тя я взе и я пъхна в колана си.

— Сестрата на отец Том беше колежка на майка ми — рекох аз.

— От типа луди учени, които искат да взривят света? — попита Боби.

— Не става дума за експлозиви. Но сега и тя е заразена.

— Заразена. — Боби направи гримаса. — Наистина ли трябва да вярваме на тази история?

— Да. Но е сложно. Свързано е с генетиката.

— Работа за големи умове. Каква досада.

— Не и този път.

Далеч в небето над океана пулсираха ярките артерии на мълниите. Разнесе се приглушен тътен.

Саша бе купила и ловджийски патрондаш и Боби започна да го зарежда.

— И отец Том е заразен — добавих аз, слагайки в джоба на ризата си един от пълнителите за деветмилиметрови патрони.

— А ти? — попита Боби.

— Може би. Майка ми трябва да е била. И татко също.

— Как се предава заразата?

— Чрез телесните течности — отговорих аз, поставяйки останалите два пълнителя зад една от дебелите червени свещи на масата, за да не се виждат от прозорците. — И вероятно по други начини.

Боби погледна Саша, която слагаше пиците във фурната.

Тя сви рамене и рече:

— Щом Крис е заразен, и аз съм заразена.

— От година се държим за ръце — казах аз на Боби.

— Искаш ли сам да затоплиш пицата си? — попита го Саша.

— Не. Трябва да положа много усилия. Давай, зарази и мен.

Затворих кутията с патроните и я сложих на пода. Пистолетът ми още беше в джоба на якето, което бе окачено на облегалката на стола.

— Може би Орсън не е точно заразен. Искам да кажа, че по-скоро е преносител или нещо подобно.

Прокарвайки патрон между пръстите и по кокалчетата си като фокусник, който жонглира с монета, Боби попита:

— И кога ще започне гноясването и повръщането?

— Това не е болест в традиционния смисъл, а по-скоро процес.

Отново блесна светкавица. Красива. И твърде краткотрайна, за да ми навреди.

— Процес — замислено повтори Боби.

— Всъщност не си болен, а… се променяш.

— На кого е била ризата, преди да я купиш? — попита Саша.

— През петдесетте години ли? Кой знае? — отговори той.

— Били ли са живи динозаврите тогава? — зачудих се аз.

— Няколко от тях — рече Боби.

— От какво е направена? — попита Саша.