Дийн Кунц: Не бой се от нищо

В бъдеще, когато всички бъдем заразени, ще придобием нова ДНК, различна от нормалната. Резултатът ще бъде специфичен за всеки индивид. Някои от нас няма да се променят осезателно, защото ще получат толкова много частици и фрагменти от толкова много източници, че няма да има кумулативен ефект. Докато клетките ни умират, внесеният материал или ще се появи, или няма в новите клетки, които ще ги заменят. Но други от нас вероятно ще се превърнат в чудовища.

Или, ако перифразирам Джеймс Джойс, това ще внесе печал в нашия смешен животински свят. Ще го обогати със странни разновидности.

Не знаем дали промяната ще се ускори, дали ефектите ще станат по-видими, дали тайната ще бъде разкрита в процеса на работата върху ретровирусите, нито дали ще бъде процес, протичащ незабележимо в продължение на десетилетия или векове. Само можем да чакаме. Бъдещето ще покаже.

Татко, изглежда, е мислел, че проблемът не е възникнал заради грешка в теорията. Той смята, че хората в Уайвърн, изпробвали на практика теориите на майка ми и разработили ги, докато получат действителни организми, са по-виновни от нея, защото са се отклонили от представите й по начини, които навремето може да са изглеждали незначителни, но накрая са се оказали катастрофални.

От която и страна да погледнеш въпроса, майка ми е унищожила света, който познаваме. Но въпреки всичко, тя си остава моя майка. От една страна е направила това в името на любовта и с надежда, че животът ми може да бъде спасен. Обичам я както винаги и се учудвам, че е могла да скрие от мен ужаса и терзанията си през последните години от живота си, след като е разбрала що за нов свят настъпва.

Татко не беше убеден, че се е самоубила. Но в бележките си допускаше тази вероятност. Според него беше по-скоро убийство. Макар че епидемията се бе разпространила твърде далеч и твърде бързо, за да бъде овладяна, накрая мама е искала цялата история да стане публично достояние. Може би са й затворили устата. Всъщност няма значение дали се е самоубила или е опитала да се изправи срещу военните и правителството. И в двата случая е била обречена.

Сега, когато разбирах майка ми по-добре, знаех откъде намирам силата — или обсебващото желание — да потискам чувствата си, когато ми е твърде трудно да се справя с тях. Ще се опитам да се променя. Не виждам защо да не мога да го сторя. В края на краищата, нали това е същността на света: промяната. Безмилостна промяна.

Макар че някои ме мразят, защото съм син на майка си, на мен ми е позволено да живея. Дори баща ми не беше сигурен защо ми подаряват тази съдба, като имаше предвид дивашкия нрав на някои от враговете ми. Но подозираше, че майка ми е използвала фрагменти от моя генетичен материал, за да създаде този апокалиптичен ретровирус и затова ключът към поправянето на стореното или поне към ограничаването на мащабите на бедствието рано или късно ще бъде открит в моите гени. Всеки месец ми взимат кръв, но не както ми бяха казали — заради пигментната ксеродермия, а за да бъде изследвана в Уайвърн. Вероятно съм самоходна лаборатория, съдържаща потенциал за имунитет към тази напаст, ключът към крайното унищожение или ужасът, който ще предизвика. Ако пазя тайната на Мунлайт Бей и живея по правилата на заразените, по всяка вероятност ще остана жив и свободен. От друга страна, ако се опитам да разкажа всичко на света, несъмнено ще прекарам остатъка от дните си в тъмна килия в някоя подземна камера под полята и хълмовете на Уайвърн.

Татко се страхуваше, че въпреки всичко рано или късно те ще ме приберат, ще ме затворят и така ще си осигурят постоянен запас от кръвни проби. Ще трябва да се справям с тази заплаха, когато му дойде времето.

В неделя, докато над Мунлайт Бей бурята отминаваше, ние спахме и само Саша не се събуди от кошмар.

След четири часа, прекарани в леглото, слязох в кухнята на Саша, спуснах щорите и седнах. Вторачих се в думите „ЗАГАДЪЧНИЯТ ВЛАК“, избродирани на шапката ми, като се питах по какъв начин са свързани с работата на майка ми. Макар да не можех да открия смисъла им, имах чувството, че Мунлайт Бей е не само влакче на ужасите, пътуващо към ада, както твърдеше Стивънсън. Бяхме предприели пътешествие в загадъчна посока, която не виждахме съвсем ясно. Може би към нещо чудесно, а може би към нещо по-лошо от мъченията в ада.

После взех писалка и бележник и започнах да пиша. Възнамерявам да записвам всичко, случващо се в дните, които ми остават.

Не очаквам да видя това произведение публикувано. Онези, които искат истината за Форт Уайвърн да остане неразкрита, никога няма да ми позволят да публикувам бележките си за случилото се. Пък и Стивънсън имаше право: твърде късно е да спасяваме света. Това било посланието, което Боби непрекъснато се опитваше да ми внуши по време на дългогодишното ни приятелство.