Арчибалд Кронин - Дървото на Юда

Макар че вървеше бавно, за да пести силите си, нещо го душеше и не можеше да си поеме дъх, докато се изкачваше нагоре. Потеше се, въпреки студа, и чувстваше как потта тече от подмишниците и отдолу под колената. Мъри се потеше от страшното и безполезно усилие да излъже себе си. Все в духа на обичайната лъжа, внушителното лице, грандиозната фасада! Сега Мъри знаеше истината, самата истина за себе си. Всичко, всичко, партито за Уили, годежът му с Кети, смелата обява за заминаването му в Африка. И сега, само след няколко дни, той все още беше тук, женен за Фрида, а Кети мъртва! Господи, какво ще си помислят хората? Клюките, скандалът, отвращението, което ще изпитват към него. Мъри не можеше да избяга от това. Този път — не! Не би могъл да замине сутринта с Фрида, да се измъкне и да забрави всичко. Трябваше да остане за следствието, да стои, докато всичко приключи, и после да понася омразното обвързване с Фрида, която никога нямаше да го остави, а жестоко щеше да го смаже и да го направи свой верен роб. И всичко това, когато той можеше да има Кети, когато точно в този момент тя щеше да бъде жива, топла и любяща в обятията му.

В конвулсия на безкрайно отчаяние Мъри стисна зъби и увисна на парапета на пътеката, за да не падне. Това беше лош сън, кошмар, и той беше безсилен да разбере как се случи всичко. Беше имал добри намерения, беше се мъчил така упорито, беше желал да направи на всекиго добро. Той дори не можеше да сгази мравка. Не би трябвало да го винят, ако, с най-добри намерения, беше надценил силите си, беше се провалил и беше принуден да се оттегли. Това не беше умишлено предателство, просто момент на… не, беше го казвал преди, повече нямаше смисъл! Просто нямаше да му помогне. Внезапното просветление, когато беше впил поглед в тези безжизнени очи, беше разрушило образа, който той сам беше имал за себе си. Празната черупка беше счупена и нищо не бе останало. Унищожавайки Кети, Мъри беше унищожил себе си.

Сред руините, яснотата, с която той видя страшната безплодна измама на своя живот, беше изумителна, стереоскопична, с четири измерения. Всичко, което беше станало, беше само негово дело, то не произлизаше от случайности, а от нещо вътре в него, вечната му склонност да избира пътя, който той смяташе за най-изгоден за себе си. Гениален в бягството от отговорностите, тревогите, неприятните последствия, Мъри видя във внезапен пристъп на разум, че просто беше стигнал до логическия си край. И все пак, такъв хубав мъж, чаровен, ерудиран, покровител на изкуствата! Колко често беше чувал и беше ценил тези похвали. Жалко, че всичко това беше отишло — или скоро щеше да отиде по дяволите: репутация, обществено положение, свобода, щастие, надежда в бъдещето и, разбира се, вярата в самия себе си! Странна, почти успокояваща логика завладя съзнанието му. Той кимна два пъти в пълно съгласие. Беше затворен, беше притиснат в ъгъла и нямаше изход.

Мъри стигна върха на хълма и спря изтощен, но необяснимо защо, по-трезв от когато и да било. Каква гледка и каква великолепна нощ! Едва доловимото потрепване на въздуха, луната, отново пълна с живот, плъзнала сред облаците, леката мъгла, издигаща се над езерото, невидимата нощна лодка, която пълзеше някъде в далечината. Мислите му блуждаеха. Някога един човек му беше казал: лазенето е най-ранният му детски спомен. Кой? Беше забравил. Щеше да бъде интересно да го запита какво е искал да каже с това. Мимолетни образи, възпоминания от собственото му минало набъбваха в съзнанието и после избледняваха. Да казват каквото искат, но той не беше живял скучно. В градината изкрещя бухал. Изведнъж Мъри видя таралеж; малката кафява топка, която се движеше подир собствената си сянка, прекоси тревата, с отчайващо бавна скорост. И ето ти сега един таралеж: стана му приятно и почти се засмя, като си спомни как Вилхелм беше ругал малкото животно заради плитките дупки, които бе рило. В същия миг Мъри загуби мисълта си, после изведнъж разбра къде се намира.

— Cercis siliquastrium 24 24 Дървото на Юда. — прошепна Мъри. — На изток употребяват листата му за салата.

Да, през лятото това беше великолепно дърво; полюшваше пурпурночервените си висулки, които се ронеха и оцветяваха тревата. Той винаги е имал поетична душа.

Мъри престана да мечтае и както стоеше под разлюлените клони на дървото, изведнъж вдигна глава и погледна нагоре. Люлката с дългите въжета се полюшваше леко от ветреца. Изкусително движение, което го опияняваше. Мъри следеше нежните движения на фона на луната и просто не можеше да откъсне погледа си. Едва доловимото ритмично скърцане на металните скоби започна да тактува някаква мелодия в съзнанието му. Усещането му за реалност беше изчезнало, очите му виждаха миражи. Той започна да разбира всичко по един странен и интересен начин. Това необикновено спокойствие беше най-прекрасното усещане, което някога бе изпитвал. И ето че той си заговори на ум, кратко и поверително, като внимателно обмисляше думите: удовлетворение, пълна реабилитация, последна присъда; прощаване на цялата вина, възвръщане на идеалния му образ.