Арчибалд Кронин - Дървото на Юда

Фрида не можа да я последва. Застанала мълчалива и разстроена пред отворения прозорец, през който се промъкваше бледа светлина; тя дълго се взира в мрака, докато малката фигура се изгуби с препъване и клатушкане и жестоката нощ я погълна. После се обърна бавно, поклати глава, затвори прозореца и като се запъти за хола, извика.

Мъри слезе бавно, нервно, с безизразни очи и мъртвешки бяло лице. Той беше седял на горната площадка на стълбището и се беше мъчил да се успокои с една от своите „Собрания“.

— Всичко се уреди — каза Фрида спокойно. — Кети си отиде.

— Но къде… И как? — гласът му трепереше.

— Предложих й колата, но тя предпочете да се върне както е дошла, с параходчето. Тръгва веднага за в къщи. Единственото й желание беше да си отиде в къщи.

— Но, Фрида… — заекна Мъри. — Тя напусна работата си и не може да отиде при Уили; къде е нейният дом?

— Ти зададе въпроса. И най-добре е ти да отговориш!

Настъпи мълчание.

— Много… много ли й беше мъчно?

— Много.

— Как… по какъв начин?

— Не можеш ли да предположиш?

— Какво й каза?

— Истината! За нейно добро и за наше беше необходимо да извърша хирургическа операция. И я извърших.

— Каза й всичко?

— Да.

— Но ти, обясни ли, че съм й мислил добро?

— Всичко обясних.

— И въпреки това… страдаше… много?

— Да — каза Фрида с нарастваща язвителност. — Не ти ли го казах вече?

— Сигурно е разбрала, че не можех да отида там.

— Тя не дойде, за да те кара да отидеш!

Мъри дигна ръце.

— Но, за бога, откъде можех да знам, че мисията е провалена?

— При сегашните обстоятелства това беше повече от възможно. От всички мисии правят клади.

— Боже мой, Фрида, ужасно съм разстроен. Тревожа се къде ще отиде. — Той погледна часовника. — Трябва да е изпуснала параходчето, а то е последното за Мелсбург. Ще трябва да отида след нея… ако е още на кея.

— Тогава, върви.

Фрида го отряза като с нож. Погледът в жълтите й тесни очи накара Мъри да се изчерви и да отстъпи.

— Не — каза той, — ти си съвсем права. Няма да е разумно.

Отново настъпи мълчание. После Фрида твърдо сложи ръка на рамото му.

— Моля те, бъди малко мъж. Тя е млада и ще го превъзмогне, както майка си. Можеш да си позволиш да й отпуснеш издръжка и то голяма сума. По-късно трябва да й я пратиш юридически оформена, както е редно.

— Да, права си — лицето му леко се проясни. — Това мога да направя, благодаря на бога, и ще го направя! Ще я обезпеча за цял живот. Но, Фрида… — Мъри се подвоуми и след кратко размишление каза умолително. — Не искам довечера да бъда сам.

Тя го наблюдаваше почти с клиническо любопитство, и като че се канеше да му откаже, но после омекна.

— Добре тогава, макар че трябваше да те накажа. Ще остана. Ще се качиш горе и ще се изкъпеш. После ще си легнеш, защото си уморен. Ще кажа на прислугата да ти донесат нещо за ядене. След това ще дойда.

Мъри я погледна.

— Бог да те благослови, Фрида.

Тя почака, докато той изкачи стълбите; после мина през гостната и излезе на терасата. Луната светеше слабо зад разпокъсаните облаци. Беше топло и снегът върху тревата беше станал мръсно жълт. Влажна, чувствена миризма на листа изпълваше въздуха. Фрида се обърна към езерото. Да, параходчето се виждаше като малък фонтан от светлина, приятен и бляскав, вече на път, далеч към Мелсбург. Тя чу слабото бръмчене на машините. Кети трябва да е успяла да се качи. Фрида се обърна и погледна към малкия кей. Всичко беше тихо и пусто. Единствената жълта лампа, която стоеше запалена през цялата нощ, осветяваше самотната дървена пейка. Беше празна.

Мъри се стресна болезнено в неспокойната си дрямка и отвори очи, объркан сред непозната тъмнина. Къде беше? И защо е сам? После, през потиснатото му съзнание, първият му смътен проблясък му даде унизителния отговор.

Господи, беше страшно като не успя да намери утеха в обятията на Фрида! Тя се беше мъчила да му помогне. Първо с желание, после с окуражителни думи, и накрая с досадно търпение. Напразно — той не можа. След това, жестоко изморена от безуспешните му усилия, тя беше казала с тон, който криеше презрение, но не и огорчение или тревога:

— И двамата се нуждаем от почивка, ако ще пътуваме утре сутринта. Няма ли да бъде по-разумно, ако се преместиш в друга стая?

Затова беше тук, в гостната — почти гост в собствения си дом. Защо страдаше Мъри, защо обичайната му обилна чувственост го беше изоставила? Да не би внезапният шок от появяването на Кети да беше предизвикал депресивна импотентност? Такава вероятност не беше изключена — едрата жена в старинното му легло, мускусовата й миризма и мускулестото й телосложение бяха събудили парализиращите образи на стройното младо тяло, което веднъж беше притежавал: Кети, която така лесно би могъл да я има, и която безнадеждно загуби.