Арчибалд Кронин - Дървото на Юда

Сърцето му се сви. Боже мой, мислеше той, не може да бъде! Сънувам ли, или съм луд! Инстинктивно направи няколко крачки назад. Безполезно отстъпление.

В хола се чу шум от бързи стъпки и в следващия миг Кети застана пред него.

— Дейвид! — извика тя с истинско облекчение. — Помислих от Артуро, че те няма. — Цялото й тяло изглежда се стремеше към него, после тя изтича напред, прегърна го и сложи глава на гърдите му.

Мъри беше смъртно бледен, с лице изкривено от ужас и изумление. Това беше кошмар, нещо нереално, не можеше да бъде истина. Стоеше вцепенен, неспособен да говори.

— О, Дейвид, скъпи Дейвид — продължаваше да шепне тя. — Колко съм щастлива, че отново съм при теб.

Мъри стоеше ням, устата му се беше схванала. Накрая пое дъх и каза:

— Кети… какво… защо си тук?

— Защото си ми нужен… много, много повече… — Все още притисната до гърдите му, тя го погледна с недоумение. — Нали знаеш, че вуйчо Уили ме изпрати?

— Уили? — повтори той като папагал.

— Не получи ли писмото ми?

— Не… Да… едва… не бях тук.

— Тогава не знаеш! О, Дейвид, колко е ужасно! Цялото представителство на мисията е унищожено, изгорено до основи! Имало страхотно нападение на въоръжени терористи. Бият се навсякъде и почти всички от нашите хора загинали. Цялото дело на вуйчо Уили, двадесетгодишният му труд, всичко е унищожено! — Сълзи течаха по бузите й. — Вуйчо Уили замина да види този ужас, ако му позволят да се добере дотам. Но той знае, че всичко е свършено. Не ме пусна да отида с него. Съвършено е съсипан. Мисля, че трябва да се откаже. А за мен, вече няма какво да правя там… Сега… ми оставаш само ти, Дейвид. О, и благодаря на бога за това. Но мисля… мисля, че си загубих ума по теб.

— Това е… ужасно, Кети! Голям удар! Ако само знаех…

Тя го погледна с чист, недоумяващ поглед.

— Но, Дейвид, защо не дойде на летището? Сигурна бях, че си получил писмото, в което всичко ти бях обяснила!

— Да, точно така… просто… така е трудно… понеже не бях тук.

Мъри едва ли знаеше какво говори и Кети беше започнала да го гледа странно, нервно, с внезапна загриженост на умореното си слабо личице.

— Дейвид, нещо лошо ли е станало?

— Нищо, освен… всичко е така злополучно… така непредвидено.

Всичката й радост се изпари. Тя показа признаци на истинска тревога, като че се сви в себе си.

— Дейвид, моля те, съжали ме!

О, божичко, помисли той. Това не може да продължава така. Трябва, длъжен съм да й кажа. Той се опита да дойде на себе си. — Кети… — Мъри се съвзе. — Скъпа Кети…

Но не можа да продължи. Щеше да умре, ако беше проронил една дума повече. Последва миг на пълно и страшно мълчание. Устата му горчеше и през това време не спря да мисли: щях да я имам тук, както го бях желал, само да бях изчакал! Мъри се измъчваше. А докато стоеше като парализиран със стиснати юмруци, неспособен да срещне уплашения й поглед, вратата се отвори и Фрида влезе. Прикована от сцената, тя разбра станалото само с един поглед, после, без да измени изражението си, спокойно се приближи.

— Кети, ти си тук? — каза тя и я целуна по бузата. В същото време направи рязко движение към Мъри, което недвусмислено говореше: „Ти върви и остави всичко на мен.“

Все още като закован, на Мъри му се струваше, че не може да направи и една крачка, но някак си, с препъване успя да излезе от стаята. Кети съвсем побледня, но спря да плаче. Смущението и тревогата бяха пресушили сълзите й.

— Какво се е случило с Дейвид? Болен ли е?

— Мисля, че е малко неразположен в този момент. Шок, както виждаш. Но ела, мило дете, трябва да седнем спокойно и да поговорим! — Фрида настойчиво я поведе към дивана с ръка на рамото й. — Първо, моя мила, как стигна дотук?

— Със самолет до Цюрих, влак до Мелсбург, после взех малкото параходче до Шванзее.

— Колко изморително пътуване! Не би ли искала да си починеш и хапнеш малко?

— Не, благодаря, не искам — Кети леко потреперваше и стискаше зъби, за да не тракат.

— Поне един чай! Ще го приготвя много бързо.

— О, нищо, моля ви. Искам само да знам какво се е случило с Дейвид.

— Да, разбира се, трябва да поговорим за Дейвид, защото той е, както казват хубавите книги, болното място. Но трябва да говорим открито, защото дори и да ни причини болка, трябва да кажем истината! — Фрида спря и взе ръката на Кети в ръцете си. — Виждаш, скъпо дете, че този Дейвид, когото ти обичаш, е много хубав човек, винаги преизпълнен с добри намерения, но въпреки това, уви, не винаги достатъчно силен да ги изпълни. А това често води до печален край и за него, и за другите. Нямате ли една английска поговорка: „Пътят за ада е постлан с добри намерения“? Никога ли, мила Кети, не си се запитвала, поради каква причина всъщност той се върна в Шотландия, за да намери твоето семейство? Ти си мислела, че това е за да се отплати за проявената към него добрина, когато е бил млад. Но не е вярно. Боли ме да ти го кажа, теб също ще те заболи, когато го чуеш. Причината е там, че на младини този Дейвид е бил любовник на твоята майка, любовник в истинския смисъл на думата, ако ме разбираш добре. После й обещал да се ожени за нея, и накрая жестоко я изоставил, заради единствената дъщеря на един богаташ.