Майкъл Крайтън - Фатален срок

Борсовият посредник продължи да упорства, както правят някои хора, когато се сблъскат със собственото си невежество.

— Така ли? Значи Англия е владеела част от Франция? Това е пълна безсмислица. Англичаните и французите винаги са се мразили.

— Невинаги — каза Марек. — Било е преди шестстотин години. В един съвсем различен свят. По онова време между французи и англичани е имало много по-тесни връзки. Откакто нормандски войници завоювали Англия през 1066 година, почти всички английски аристократи са били французи. Говорели френски, предпочитали френската храна и френската мода. Нищо чудно, че са притежавали и френски територии. Тук, на юг, те са властвали над Аквитания повече от един век.

— Е? И за какво е била войната? Французите решили, че искат всичко за себе си, така ли?

— В общи линии да.

Американецът кимна удовлетворено.

— Така си и мислех.

Марек продължаваше своята лекция. Крис убиваше времето, като се мъчеше да улови погледа на Кейт. Тук светлината на свещите смекчаваше чертите на лицето й, който денем изглеждаха резки, почти грубовати. Сега тя му се струваше изненадващо привлекателна.

Но Кейт не го поглеждаше. Бе насочила цялото си внимание към своите приятели от Ню Йорк. Типично, помисли си Крис. Каквото и да говорят, жените изпитват привличане само към мъже с власт и пари. Дори ако са тъпи маниаци като тези двамата.

Неволно се загледа в часовниците им. И двамата носеха големи, тежки ролекси, но металните гривни бяха разхлабени, тъй че часовниците се извъртаха и провисваха под китките им. Това бе знак за безразличие и богатство, ленива небрежност, подсказваща, че за тях всеки ден е ваканция. Стана му неприятно.

Когато единият от тях почна да си играе с часовника и да го премята около китката си, Крис най-сетне не издържа. Рязко стана от масата. Промърмори, че трябвало да провери някакви анализи на обекта, и тръгна по улица Турни към паркинга в края на стария квартал.

Докато вървеше, през цялото време му се струваше, че вижда само влюбени двойки да крачат ръка за ръка, жената — отпуснала глава върху рамото на приятеля си. Тези хора се чувстваха добре един с друг, нямаха нужда да разговарят, просто се радваха на градчето и лятната нощ. Всяка двойка го дразнеше все повече и той неволно ускоряваше крачка.

Най-сетне с облекчение стигна до колата и подкара към обекта.

Найджъл!

Що за идиот можеше да носи името Найджъл?

На следващата сутрин Кейт отново висеше под тавана на църквата в Кастелгард, когато от радиостанцията й долетя пращене и вик:

— Горещи питки! Горещи питки! Сектор четири. Идвайте да си вземете! Обядът е сервиран.

Това бе уговореният сигнал, че е направено ново откритие. В по-важните съобщения използваха кодови думи, защото знаеха, че понякога местните власти ги подслушват. На други обекти се беше случвало правителството да праща агенти да конфискуват находки в момента на откриването им, още преди археолозите да ги опишат и оценят. Макар че френското правителство имаше разумен подход към старините — което невинаги можеше да се каже за американското, — някои инспектори по места се славеха със своята несговорчивост. А и, разбира се, често имаше изблици на неприязън към чужденците, посягащи върху свещената френска история.

Кейт знаеше, че сектор четири е в манастира. Тя се поколеба дали да ходи чак дотам, или да остане в църквата, но накрая реши да тръгне. Истината бе, че напоследък работата им тук минаваше скучно и без големи събития. За подновяване на ентусиазма всички се нуждаеха от вълнението на някое важно откритие.

Тя тръгна през развалините на Кастелгард. За разлика от мнозина Кейт умееше мислено да възстанови руините и да види града като цяло. Кастелгард й харесваше; това бе сериозен град, замислен и построен в епоха на войни. Тук откриваше цялата откровена автентичност, която не бе намерила във Факултета по архитектура.

Усещайки топлите слънчеви лъчи по шията и краката си, тя за стотен път си помисли колко се радва, че е във Франция, вместо да седи в тясната си работна стаичка на шестия етаж на Архитектурния факултет с изглед към фалшиво колониалния стил на колежа Дейвънпорт и фалшиво готическата гимнастическа зала. За Кейт архитектурният факултет беше потискащ, самата му сграда много потискаща и тя никога не съжаляваше, че се е насочила към историята.

А и кой ли би се отказал от едно лято в Южна Франция? Кейт се погаждаше много добре с другите от екипа. Засега лятото вървеше чудесно.