Майкъл Крайтън - Фатален срок

Естествено, от време на време се налагаше да отбива атаките на мъжете. Марек пръв си опита късмета, след него Рик Чанг, а скоро щеше да дойде ред и на Крис Хюз. Крис бе приел тежко отказа на англичанката — очевидно в цял Перигорд единствено той не очакваше подобен край — и сега се държеше като ударено кученце. Снощи през цялата вечер не откъсна очи от Кейт. Мъжете сякаш не разбираха, че в търсенето на утеха могат да станат досадни.

Унесена в мисли, тя слезе до реката, където държаха лодката за прехвърляне на другия бряг.

И там я чакаше усмихнат Крис Хюз.

— Аз ще греба — предложи той, когато седнаха в лодката. Тя не възрази. Крис размаха сръчно греблата и подкара към отсрещния бряг. Кейт мълчаливо затвори очи и обърна лице към слънцето. Чувстваше се отпусната и безметежна.

— Хубав ден — чу тя гласа на Крис.

— Да, хубав е.

— Знаеш ли, Кейт — започна той, — снощи вечерята беше много приятна. И си мислех дали…

— Поласкана съм, Крис — каза тя. — Но трябва да бъда откровена с теб.

— Така ли? За какво?

— Наскоро скъсах с един човек.

— О…, Аха…

— И искам да поизчакам.

— О. Добре де. — Крис понечи да се нацупи, но изведнъж каза: — Знаеш ли, права си. Наистина мисля, че ще е най-добре да си останем просто колеги.

— Колеги сме — отвърна тя и му стисна ръката.

Лодката докосна отсрещния бряг.

В манастира около сектор четири се бе събрала цяла тълпа и всички надничаха в изкопа.

Изкопът представляваше правилен квадрат с размери шест на шест метра и дълбочина три метра. Откъм северния и източния край бяха открили страничните стени на каменни арки, което означаваше, че разкопките навлизат в структурата на катакомбите под манастира. Самите арки бяха запълнени със спечена пръст. Миналата седмица се бяха опитали да изкопаят траншея през северната арка, но тя сякаш не водеше наникъде. Преградиха я с летви и престанаха да й обръщат внимание.

Сега всеобщото вълнение се насочваше към източната арка, където от няколко дни насам копаеха нова траншея. Работата вървеше бавно, защото непрекъснато намираха човешки останки, за които Рик Чанг твърдеше, че са от тела на войници.

Кейт погледна надолу и видя, че стените на траншеята са рухнали навътре от двете страни. Сега голяма купчина пръст преграждаше пътя, а подир нея се бяха изсипали множество кафеникави черепи и кости.

Забеляза долу Марек, Рик Чанг и Елси, която бе напуснала леговището си, за да дойде. Елси въртеше дигиталната си камера върху триножника и правеше снимка след снимка. По-късно кадрите щяха да бъдат комбинирани в компютъра, за да оформят пълна панорама на разкопките. Щяха да снимат през един час и така да документират всяка фаза от работата.

Марек вдигна очи и видя Кейт на ръба.

— Хей — каза той, — търсех те. Слизай тук.

Тя се спусна по стълбата до дъното на изкопа. Под горещото следобедно слънце усети мирис на пръст и лек дъх на разложение. Един от черепите падна и се търкулна пред краката й. Но тя не го докосна; знаеше, че останките трябва да лежат така, докато Чанг не ги прибере.

— Това може да са катакомбите — каза Кейт, — но тези кости не са били подредени. Имало ли е сражение тук?

Марек сви рамене.

— Навсякъде е имало. Повече ме интересува това.

Той посочи към арката, която беше без украшения, заоблена и леко сплескана.

— Цистерцианска — каза Кейт. — Може би от дванайсети век.

— Да, ясно. Но какво ще речеш за това!

Точно под свода на арката рухналата пръст бе разкрила тъмен отвор, широк около метър.

— Ти какво мислиш? — попита Кейт.

— Мисля, че ще е най-добре да влезем. Незабавно.

— Защо? Закъде бързаме?

— Изглежда, че отвъд отвора има празно пространство — обади се Чанг. — Помещение, може би няколко помещения.

— И какво?

— Сега вътре нахлува въздух. Може би за пръв път от шестстотин години насам.

— А въздухът съдържа кислород — добави Марек.

— Мислиш, че вътре може да има предмети?

— Не знам — каза Марек. — Но ако има, за няколко часа могат да пострадат непоправимо. — Той се обърна към Чанг. — Тук ли е змията?

— Не, на поправка в Тулуза.

„Змия“ наричаха гъвкавия оптически кабел, който можеше да се включва към камера. Използваха го за проучване на недостъпни места.

— Защо просто не напълниш помещенията с азот? — попита Кейт.

Азотът беше инертен газ, по-тежък от въздуха. Ако го напомпеха през отвора, щеше да запълни помещението като вода и да опазва всичко вътре от окисляващото действие на кислорода.