Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Каква красота — каза Софи, сочейки към реката и черните замъци върху далечните канари. — Прекрасно е, нали?

После тя погледна часовника си, което мъничко го раздразни. Но връщането се оказа удивително приятно. Софи яздеше съвсем близо до него, конете им почти се докосваха и тя се привеждаше да шепне в ухото му; веднъж преметна ръка през рамото му и го целуна по устните, а после се озърна, явно смутена от дръзката постъпка.

Сега виждаха целия археологически обект — руините на Кастелгард, манастира и върху отсрещния хълм — Ла Рок. Из небето се носеха облаци и сенките им тичаха през равнината. Въздухът беше топъл и свеж, наоколо царуваше тишина, нарушавана само от далечното бръмчене на автомобил.

— О, Крис — каза Софи и пак го целуна.

Когато целувката свърши, тя се загледа към далечината и изведнъж размаха ръка.

По пътя се задаваше жълта открита кола. Беше някакъв спортен автомобил — нисък, с мощен двигател. Когато наближи, колата спря, шофьорът се надигна иззад волана и седна на облегалката.

— Найджъл! — радостно викна Софи.

Мъжът в колата небрежно размаха ръка.

— О, Крис, нали ще бъдеш сладурче?

Софи подаде на Крис юздите на коня си, скочи от седлото и изтича надолу да прегърне шофьора. Двамата седнаха в колата.

Докато се отдалечаваха, тя погледна към Крис и му прати въздушна целувка.

Реставрираното средновековно градче Сарлат беше особено чаровно нощем, когато меките лъчи на газови лампи осветяваха тесните му улички. Седнали под белите чадъри на открития ресторант на улица Турни, Марек и неколцина от абсолвентите пиеха тъмночервено каорско вино.

Обикновено Крис Хюз харесваше тези вечери, но днес всичко го дразнеше. Вечерта бе твърде топла; металният стол му убиваше. Беше поръчал любимото си ястие, pintade mix cepes, но токачката му се стори суха, а гъбите безвкусни. Дори разговорът изглеждаше досаден. Обикновено говореха за работата през изминалия ден, но тази вечер младата архитектка Кейт Ериксън бе срещнала приятели от Ню Йорк, две двойки на възраст около трийсетте — борсови посредници с приятелките си. Почти веднага му станаха антипатични.

Мъжете непрекъснато напускаха масата, за да разговарят по клетъчните си телефони. Двете жени работеха в голяма издателска фирма; наскоро бяха организирали пищно тържество по случай новата книга на Марта Стюарт. С демонстративното си самодоволство четиримата просто лазеха по нервите на Крис; както повечето преуспели бизнесмени, те имаха склонност да се отнасят към научните специалисти като към слабоумни дечица, неспособни да живеят в реалния свят и да играят истинските игри. Или пък, помисли си Крис, просто не можеха да проумеят защо му е на човек да се занимава със специалност, която няма да го направи милионер, преди да е навършил двайсет и пет.

И все пак трябваше да признае, че бяха много любезни; пиеха вино и задаваха цял куп въпроси за проекта. За жалост въпросите бяха стандартни, от онези, които вечно задават туристите: Какво му е особеното на това място? Как разбирате къде да копаете? Откъде знаете какво да търсите? До каква дълбочина копаете и как разбирате кога да спрете!

— Защо работите тук? — попита една от жените. — И изобщо какво му е особеното на това място?

— С двата си срещуположни замъка обектът е много типичен за онзи период — обясни Кейт. — А истинска находка го прави това, че мястото е занемарено и никога не са правени разкопки.

Жената се навъси — в нейния свят думата „занемарено“ звучеше зле.

— И това ви харесва? Че е занемарено?

— За нас е много желателно — каза Марек. — В нашата работа истинските находки са там, където светът е забравил някоя област. Например в това градче, Сарлат.

— Много е мило тук — каза едната жена.

Мъжете едновременно станаха й извадиха телефоните.

— Въпросът е, че това старинно градче съществува по чиста случайност — каза Кейт. — Някога Сарлат е бил поклонническо селище, възникнало около манастир със свещени реликви; накрая се разраснал дотолкова, че монасите потърсили другаде уединение и покой. Сарлат продължил да съществува като процъфтяващ търговски център на Дордонската област. Но с годините неговото значение постепенно западало и през двайсети век светът му обърнал гръб. Градчето било толкова бедно и незначително, че нямало средства за модернизиране на старите си квартали. Древните сгради нямали водопровод и електричество. Повечето от тях били изоставени.

Кейт обясни, че през около 1950 година градската управа най-сетне се наканила да разруши стария квартал и да изгради на негово място съвременни жилища.