Майкъл Крайтън - Фатален срок

— Осъзнаваш ли, че можем да бъде погребани живи? — попита Кейт.

— Винаги гледай откъм положителната страна — каза Марек. Той мина напред и вдигна над главата си голяма флуоресцентна лампа с рефлектори. Лъчите осветиха голяма част от подземната зала. Сега, когато виждаха ясно, помещението се оказа отчайващо празно. Отляво имаше каменен саркофаг на някакъв рицар; покойникът беше изваян релефно върху изместения капак. Надникнаха вътре, но саркофагът бе празен. Край едната стена се подпираше груба дървена маса. Върху нея нямаше нищо. Отляво нисък коридор водеше към каменни стъпала, които се изкачваха нагоре и изчезваха в купчина пръст. Отдясно други купчини закриваха още един сводест проход. Марек въздъхна.

— Толкова вълнения… за нищо.

Но Кейт все още се тревожеше, че пръстта може да рухне и да нахлуе в подземието. Затова огледа внимателно купчините отдясно.

И тогава видя.

— Андре — каза тя. — Ела насам.

От кафявата пръст стърчеше нещо със същия цвят, но повърхността му лъщеше едва забележимо. Кейт избърса предмета с ръка. Мушама. От пръстта стърчеше острият ръб на нещо, обвито в мушама.

Марек надникна през рамото й.

— Много добре, много добре.

— Имало ли е мушама по онова време?

— О, да. Изобретили са я викингите, вероятно през девети век. А през нашия период се е срещала доста често в Европа. Макар че не помня досега да сме открили из манастира нещо, увито в мушама.

И той се захвана да й помага. Разравяха внимателно, защото не искаха купчината да се свлече върху тях, но въпреки това скоро разчистиха предмета. Беше правоъгълен, около шейсет на шейсет сантиметра, омотан с мазна връв.

— Предполагам, че са документи — каза Марек. Толкова искаше да отвори пакета, че пръстите му трепереха под луминесцентната светлина, но се удържа. — Ще го изнесем.

Той пое пакета под мишница и тръгна към изхода. Кейт огледа още веднъж могилката, като се питаше дали не е пропуснала нещо. Не, нямаше нищо друго. Тя завъртя фенерчето и…

Застина.

С крайчеца на окото си бе зърнала нещо блестящо. Тя се обърна, погледна отново. За момент не видя нищо, после го откри.

От земята стърчеше парченце стъкло.

— Андре — каза тя, — мисля, че има още.

Стъклото беше тънко и съвършено прозрачно, с гладък заоблен ръб, почти като съвременна изработка. Кейт разчисти наоколо с пръсти и пред очите й се появи леща от очила.

Бифокална леща.

— Какво има? — попита Андре, който се бе върнал до нея.

— Ти ми кажи.

Той присви очи и освети предмета отблизо. Беше навел глава толкова ниско, че носът му почти докосваше стъклото.

— Къде намери това? — запита тревожно той.

— Точно тук.

— На открито, както сега? — Гласът му стана напрегнат, почти обвиняващ.

— Не, виждаше се само крайчето. Аз го разчистих.

— Как?

— С пръсти.

— Значи казваш, че е било отчасти заровено? Личеше си, че не й вярва.

— Хей, какво има?

— Отговори ми, ако обичаш.

— Не, Андре. Беше почти изцяло заровено. Виждаше се само левият ръб.

— Жалко, че го докосна.

— И аз съжалявам. Ако знаех, че ще се държиш като…

— Това трябва да се обясни — каза той. — Обърни се.

— Какво?

— Обърни се.

Той стисна рамото на Кейт и грубо я завъртя с гръб към себе си.

— Господи. — Тя се озърна през рамо да го види какво прави. Той приближи фенера плътно до нейната раница и бавно плъзна лъча надолу, като се взираше във всеки сантиметър, после огледа късите й панталони.

— Андре… ще ми кажеш ли какво…

— Тихо, моля те.

Мина цяла минута, преди да свърши.

— Долният ляв джоб на раницата ти е отворен. Ти ли го отвори?

— Не.

— Значи е бил отворен през цялото време? Още когато си сложи раницата?

— Сигурно…

— Опирала ли си се на стената?

— Мисля, че не.

През цялото време бе внимавала да не събори нестабилната каменна зидария.

— Сигурна ли си? — настоя той.

— За Бога! Не, Андре, не съм сигурна.

— Добре. Сега ти ме провери.

Той й подаде фенера и се обърна с гръб към нея.

— Какво да проверя? — попита тя.

— Онова стъкло представлява замърсяване на обекта — каза Марек. — Трябва да обясним как е попаднало тук. Огледай дали някой джоб на раницата ми не е отворен.

Тя огледа. Всички ципове бяха затворени.

— Внимателно ли огледа?

— Да — отвърна с досада Кейт. — Много внимателно.

— Мисля, че малко избърза.

— Всичко огледах, Андре.

Марек се втренчи в камарата пръст пред тях. По нея все още се търкаляха камъчета.