— Какво има?
— Ето. Виж сам.
Той се отдръпна и Марек погледна през микроскопа. Видя лещата и гладкия ръб между двата диоптъра. Тук-там стъклото беше осеяно с бели кръгчета, като петна от бактерии.
— Какво трябва да видя? — попита Марек.
— Погледни левия край.
Марек придвижи статива наляво. Под ярката светлина ръбът изглеждаше побелял. После той забеляза, че бялото обхваща не само ръба, но и част от самата леща край него.
— Това са колонии от бактерии по лещата — обясни Стърн. Нещо като скален лак.
Археолозите наричаха „скален лак“ налепите от плесени и бактерии, покриващи долната част на камъните. Тъй като имаха органичен произход, тези налепи можеха да се използват при датирането на находката.
— Можеш ли да датираш това? — попита Марек.
— Бих могъл, ако имах достатъчно количество за анализ на въглерод 14 — отговори Стърн. — Но отсега ти казвам, че няма да стане. С толкова малко количество не може да се направи свястна проба. Излишно е да опитваме.
— Тогава?
— Въпросът е там, че виждаш оголения край на лещата, нали? За който Кейт казва, че стърчал от земята.
— Вярно…
— Значи това нещо е старо, Андре. Не знам колко старо, но не е замърсяване на обекта. Рик проучва днешните кости и смята, че една част са от по-късен период — осемнайсети, може би дори деветнайсети век. Което означава, че някой от хората може да е носил бифокални очила.
— Не знам. Лещата ми се струва изработена доста прецизно.
— Това не означава, че е нова — възрази Стърн. — Още преди двеста години е имало добри методи за шлифоване на стъкло. Уговорих се с един специалист по оптика от Ню Хейвън да изследва лещата. Помолих Елси да прегледа по-бързо документите от пакета, за да види дали в тях няма нещо необичайно. Междувременно смятам, че можем да си отдъхнем.
— Това е добра новина — усмихна се Марек.
— Мислех, че би желал да го узнаеш. Е, ще се видим на вечеря.
Бяха се уговорили да вечерят на стария градски площад на селцето Дом, разположено върху скалите, на няколко километра от обекта. Привечер Крис най-сетне успя да се отърве от лошото си настроение през целия ден и очакваше вечерята с нетърпение. Питаше се дали Марек има новини от професора и ако не, какво да предприемат. Имаше чувството, че предстои нещо важно.
Настроението му отново се развали, когато пристигна и пак завари борсовите посредници на тяхната маса. Канеше се да им обърне гръб и да си върви, но Кейт бързо стана, прегърна го през кръста и го поведе към масата.
— Бих предпочел да се оттегля — прошепна той. — Не мога да ги понасям.
Но Кейт го прегърна лекичко и го бутна на един свободен стол. Изглежда, тази вечер черпеха бизнесмените — виното беше „Шато Лафит-Ротшилд 95“, по две хиляди франка бутилката.
Защо пък не, по дяволите, рече си той.
— Е, това градче наистина е чаровно — говореше едната американка. — Днес ходихме да разгледаме стените около него. Доста са дълги. И високи. А онази порта на влизане в града е много красива, нали знаете, с двете кръгли кули отстрани.
Кейт кимна.
— Смешното е, че много села, които днес смятаме за чаровни, всъщност са били супермаркетите на четиринайсети век.
— Супермаркети ли? — изненада се жената. — Как така?
В този момент запращя радиостанцията на Марек.
— Андре! Чуваш ли ме?
Беше Елси. Тя никога не идваше на вечеря с останалите, предпочиташе да работи до късно над документите. Марек откачи радиостанцията от колана си.
— Да, Елси.
— Току-що открих нещо направо смахнато.
— Да…
— Би ли помолил Дейвид да дойде? Ще ми трябва неговата помощ за анализите. Но да ви кажа още отсега, момчета — ако това е шега, никак не ми харесва.
Радиостанцията щракна и връзката се прекъсна.
— Елси!
Никакъв отговор. Марек огледа останалите.
— Някой да си е правил шега с нея?
Всички поклатиха глави.
— Може да е превъртяла — обади се Крис Хюз. — Не бих се учудил, след толкова часове взиране в пергаментите.
— Ще видя какво иска — каза Дейвид Стърн, после стана от масата и се отдалечи в мрака.
Крис се запита дали да не тръгне с него, но в този момент Кейт го погледна и се усмихна. Той се облегна назад и посегна към чашата.
— Значи казвате…, че тези градчета са били като супермаркети?
— Да, много от тях са били точно това — отговори Кейт Ериксън. — Представлявали са капиталовложения на строителни предприемачи с цел забогатяване. Също като днешните търговски зони. И са били изграждани по същите принципи. — Тя се завъртя на стола и посочи към площада зад тях. — Виждате ли пазарчето с дървен покрив насред площада? Подобни покрити пазари ще срещнете в много от околните селища. Това е знак, че се намирате в бастида — новосъздадено, укрепено градче. През четиринайсети век във Франция са били изградени почти хиляда бастиди. Някои от тях — с цел отбрана на територията. Но повечето възниквали просто за да носят пари.
Читать дальше