Бинка Пеева - На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

вестник. Неговата компания често й действаше ободряващо, антидепресивно.

Той имаше дарбата да я кара да се чувства едновременно като мъж приятел и харесвана жена…

Който е бил приятел на Ники, знае какво е загубил.

Евгения загуби уникалната сигурност, която й вдъхваше той, че каквото и да й се случи, може да разчита на него. Че духовната им интимност вече не може да бъде разрушена. Че доверието между тях е докрай.

Както и стана — докрай беше. Само че краят бил толкова близо.

Ники истински се наслаждаваше на луксозния живот, осигурен от задгранични роднини на жена му. Караше си „Ланча тема“, пиеше си бърбън, пушеше боро или ротмънс, обичаше скъпи вещи, хубава музика, готини мацки, купони. Плюс остроумни, хапливи шеги. Вървя си, муцо, оплакваше й се Ники един летен ден, и срещу мене две луксозни гаджета, полуголички, и аз надувам мускули и ги фиксирам. Обаче гаджетата гледат през мен, сякаш съм прозрачен. Само дето „чичко“ не ми казаха!…

В известен смисъл Ники се самоуби. Като у мнозина бивши активни спортисти, сърцето му не беше в ред. По-рано, още съвсем млад, получи микроинфаркти. Пушеше и пиеше здраво, с годините качи килограми. Но… животът го искаше, и той искаше живота! Така е.

Затова си беше Момченцето Ники до смъртта. Почнаха да го наричат тъй още в ранните им години в „Земеделско дело“ и той си остана Момченцето — въпреки внушителната си фигура и оределите коси. Хлапето си беше в него — едно палаво, разглезено, симпатично беляджийче с извънредно развито чувство за справедливост, дълг и чест.

В още по-трудните времена, когато властта изгони турците от България, а вестниците всеки ден получаваха партийна директива как да ги ругаят, Ники идваше в нейния кабинет във вестника, седяха с часове и си казваха неща, които никой друг не трябваше да чуе. Тя бе заместник-завеждащ отдел и се налагаше всеки ден да се рови в тази гадост, а Ники всеки ден й вдъхваше омраза към властта и тази омраза я крепеше. От първия миг й забрани да пише за кампанията по изгонването.

Муцо, за едното име живеем, каза, как ще си гледаме утре децата, ако слугуваме на тия мръсници? Пази си името! И тя го опази. Но защото Ники й помогна. Някои дни нямаха време (и желание) за много приказки, Ники влизаше при нея, поседяваше с поглед, втренчен в голямата карта на България, и казваше със зли, свити устни: „Майката й ебаха на хубавата държавичка! Да знаеш, че един ден със зъби ще ги късат хората.“ Е, не стана точно така. Но тогава го вярваха.

В онези гадни времена темата за разхвърлянето на камъните и за тяхното събиране владееше съзнанието, и сърцето й също. Камък върху камък не остана от пясъчните кули. Камък зе, фърли и рече: „Проклет да е Цеко!“, а когато купчината станала грамада, Цеко почнал да си строи вила, но неговото проклятие се оказал дефицитът на керемиди. С моите камъни по чуждите глави. Като помислиш колко години — хиляди! Как сме ги обирали, събирали, прибирали, натрупвали, затрупвали, одялвали, оглаждали, подреждали, напасвали, и с тях сме се сраснали, кой да е знаел, че идва ден за разграждане: да разхвърляме камъните, да почистим пътека назад към човека…

Освен съветската преса, която поглъщаха като малоумни заради самоубийството на социализма, тогава четяха Еклисиаста сякаш е дисидентска проза. Изглеждаше толкова утешаващо, че идва време за събиране на камъните.

Друга тема, която я мъчеше тогава, бяха думите. Какво правим с тях. Страшното подозрение на човек, който си изкарва хляба с думи, че един ден ще трябва да подменяме речника, защото изхабяваме безвъзвратно думите с лъжите, на които се правим, че вярваме. Тогава — абсолютно съвпадение сигурно — петгодишната й дъщеря се прибра от градината и разказа следната съкрушаваща приказка: „Целият народ умря, и нямаше никой жив. И после умря едно детенце, то беше на три години. И после умря друго детенце, то беше на една година. И после умря още едно, то нямаше годинка. Но тука има и радостни неща…“ Обаче радостните Евгения не ги е записала и не помни да ги е имало. Какви ли биха били…

Щъкаха тогава едни икономически гении във висшите държавни редици, които бяха от комсомолското поколение изпечени лъжци и носеха бели костюми, а щом отвореха уста, започваха да бълват големи розови балони. С Ники дори нямаше нужда да обменят мисли по техен адрес. Какви ли дълбоки мисли пък и биха могли да предизвикат. Само се споглеждаха, той правеше физиономия „обратна захапка“ и мяташе поглед косо като биче, а тя пукваше от смях. Разбираха се съвършено.