Бинка Пеева - На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Всъщност той започна да й обръща истинско внимание, когато се изясни, че „става“ за професията, която той обожаваше.

Преди това — да, готино маце, крака, дупе, цици, дълги черни коси и прочее, но с такива по улиците е пълно. Щом започна да пише хубави материали обаче, всичко се промени. Може би от момента, в който тръгна серията й за нейните любими народни песни и певици. С тях някак бе влязла в ритъма на неговото интимно кръвообращение. Често в петъчен следобед вратата на стаята му се отваряше широко и от вефа, издут до дупка, из коридора се разливаше Дунавското на Дико Илиев, или стоте каба гайди… Божана не пропускаше в „Разговор с вас“ да освежи ефира, а Петьо го преживяваше като празник.

Странно, не й е присъщо да забравя такива важни подробности, но ето че не може да си спомни кога и къде за първи път правиха секс. Петьо използваше малко книжната дума „любим“, но трябва да се признае, че при него тя имаше буквално звучене.

Той в действителност любеше. Беше всеотдаен, търпелив (поради възрастта си?), залагаше много на любовната игра и силно се интересуваше от ефекта на ласките си. Нито веднъж не бяха имали неуспех в секса, защото бе възприел абсолютно правилната спрямо нея тактика да бъде нежен, нежен, нежен и компенсираше очевидно посъкратените си възможности с нейното пълно и безусловно отпускане. Галеше с ръце и думи, обаче–останасистаромоден. Даже би го нарекла срамежлив, обичаше (и тя) да гали и целува гърдите й, но винаги някак стеснително я докосваше по венериния хълм и в изключителни случаи по-надолу. Понякога й се налагаше да замира, за да не изпревари той мига, но винаги успяваха да задържат и да свършат заедно. Един тогавашен рефрен я обсебваше всеки път, като че беше писан за тях: Нямаме време / нито да почнем / нито да свършим навреме / и посребрелите / ти слепоочия / неистово светят над мене… И досега изплува от спомена и толкова я натъжава. Макар че никога в действителност не е бил над нея, тя достигаше оргазъм единствено отгоре.

Морето, единствената неизменна (неизменила?) любов на Петьо. Той живееше единадесет месеца заради юли, когато отиваше на морето, отначало на палатка, после с каравана.

През един юни избягаха двамата заедно на морето — в тогавашния Мичурин, на тогавашните многообичани от редакциите „кореспондентски пунктове“, и пътуваха с пътнически влак, и се разхождаха между рибарските лодки, и през нощта нагазиха уханна крайградска ливада, и тя пя с цяло гърло „Море пиле, славей пиле, я запей ми песенчица…“, и Петьо й се смееше, че става само за кръчмарска певица, защото бе прегракнала, и после закриха с одеяло счупеното стъкло на вратата в „кореспондентския пункт“ — недовършената мичуринска къща, за да не гледа хазяйката, и на другия ден я заведе на своя къмпинг и на своето място, а къмпингът още беше празен, и после пиха студена мента в кръчмата на морската гара в Мичурин, и старите пущове, насядали на обедна ракия, му мятаха завистливи погледи, защото му бяха май връстници, а него влюбено го зяпа такова младо хубаво маце с лъскава копринена пола, и после тя се качи на корабчето и плака, защото го гледаше на кея как се смалява, смалява… И изчезна. Сякаш завинаги.

Помисли за момент дали тогава не е бил първият им секс, но не е, преди това — още през зимата — ходиха в Смолян. Беше възбуждащо преживяване, с много вино и с много емоции, включително и конфузни. На Петьо му се счупи преден горен зъб от протезата и той се скри да не го види тя с грозна дупка на фасадата, докато смолянските приятели посред нощ му намериха зъболекар. После се развихри купонът, домакините се оказаха самородни певци с истински родопски гласове, и пееха от цяло гърло и от цяло сърце. Тогава тя дълбоко и завинаги обикна родопските песни.

Тази родопска магия подейства след няколко години по абсолютно непредвидим начин. Един ден разбра, че бъдещият й Втори мъж е свързан по кръв с Планината и поради този случаен житейски факт някак си реши, че заслужава повече доверие, дори повече любов, ако би било възможно.

След Смолян с Петьо започнаха да събират текстове на родопски песни. Най-любима, естествено, им беше „Бела съм, бела, юначе“, която тогава се знаеше като химн на Родопите.

Но Евгения си имаше своите тайни страдания — „Очи, очи, пусти чорни очи!“, където на любовника се паднало кум да кумува на своята „гальовница“, и „Мила ми е, мамо, драчка ми е, Сивковскана, мамо, чоста гора“ — песен, съчинена от народа за бащата на лесовъда Борис Сивков, който е бил като баща на родопските гори, а пък самият чичо Борис беше състудент и близък приятел на Татко… На едно дежурство написа на Петьо върху страница от първа ревизия на вестника малко стихче-закачка: Обичаш ли Родопите?/ Обичаш ли звездите? / Обичаш ли невени? / (Обичаш ли ме мене…) Някъде пази тази страница.