Бинка Пеева - На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Те се прегърнаха снишени и смалени от предчувствия и предзнаменования, галиха се топло и тъжно и после той си тръгна.

Евгения изслуша мрачната новина от Професора, двамата си подрънкаха, пожалиха готиния човек, после той си отиде и тя остана на бюрото си като изцедена, а в подсъзнанието й се утаи някаква мисъл. По-скоро тревога. Даде си сметка, че през последните седмици често се е сещала за Сашо, без причина. Но не идеше оттам тази тревожност. Друга беше… успя все пак да я улови. И я надраска върху работна бланка с надпис „Земеделско дело“. „Започват да умират любовниците ми. Сашо“.

Беше загубила дотогава неколцина много близки мъже.

Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо, вуйчо Гошо, вуйчо Боро… Но никога не бе умирал неин любовник. Точно това я разлюля. Стори й се многозначително и плашещо.

Постепенно престана да мисли за това, но на следващата година се наложи да си го спомни. Ето го същото листче, на обратната му страна е написала „Пламен“.

Така започна този мартиролог. И сега е нелепо голям.

Когато се укрива в успоредното пространство, Евгения прозира, че времето променя ракурсите — каква разлика има дали умрелият близък мъж ти е бил любовник или вуйчо, ако и двамата ти липсват и няма начин да си ги върнеш?

Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо също я напуснаха непоправимо, а част от жената в нея, от нейната личност се дължи на това, че е обичала именно тях, именно такива, каквито бяха.

Всички те умряха в рамките на 3–4 години, всичките бяха малко над шестдесетте, възраст, на която други са готови да правят нови семейства, да гледат свои (свои?) бебета, да наваксват загубено време и прочее.

Те просто умряха. Те не бяха светци и аскети, тези мъже.

Евгения си мислеше, че на младини са били идеалисти. Бяха доста разочаровани в зрелостта си. И бяха отчаяни, че идва старост, която ще ги изхвърли от бурния, лицемерния, грешния, прекрасния истински живот. Но не я дочакаха. По времето на тяхната черна серия, най-вече след смъртта на Татко, тя започна да подозира, че светът никога вече няма да е същият.

И тя самата няма.

Жената и мъжът опознават душите си. Тя му разказва за баща си. Опитва се да предаде с думи какъв човек е бил, как го е обичала и колко й липсва. Той тихо и проникновено изрича: „Аз ще ти бъда баща!“ Това я обърква.

Не като. А баща. Зашеметена е и вярва.

Когато всичко немислимо вече й се е случило, тя ще си спомни тази клетва и ще се чуди колко ли неосъзната самота е имало у него напластена, колко ли вече му е тегнело да бъде сам, за да поиска да бъде баща не само на децата й (на родените и на бъдещите), но и на нея самата.

Чуди се също как е могла да повярва, че той ще издържи, че той е в състояние да издържи такъв товар. И няма да побегне?

Сама си е виновна. Зряла жена не би трябвало да се връзва. Длъжна е била да прецени — един позастаряващ ерген, самотник, ексцентрик, жаден за овации от цялата публика, човек на жестовете, разглезен, арогантен…

Най-вероятно не я е лъгал. Искал е да бъде така, но се е надценил. Тогава е било вярно, а после е престанало да бъде. А тя именно е трябвало да предвиди.

Жената си налива вино, отпива голяма глътка. Децата спят, мъжа го няма и не се очаква, тя тихо си тананика.

Завеса.

Тя Го обожава.

И. Ж. започва деня си с усмивка, защото го е видяла и тази сут-

рин. Тя с трепет посреща всеки миг негово внимание и с упование

очаква следващия подобен миг.

Всичките му начинания и проявления в професионален, битов

и междуличностен план приветства с деликатен възторг и никога

няма и най-малко съмнение в неговата гениалност.

Тя е всеотдайна към Него.

И. Ж. мисли първо за неговите нужди, а после за всички остана-

ли. Тя е винаги на негово разположение, независимо за какво и в кой

момент би му потрябвала.

Тя знае преди него самия какво му е необходимо.

Неговите желания улавя преди той да ги е осъзнал. Тя усеща какво

е настроението му от сто метра или през три стени.

Тя си знае мястото.

И. Ж. приема безусловно и почтително всяко негово решение, зася-

гащо съвместния им живот. Тя мълчи, когато той говори и след като

той спре да говори.

За нея е просветление да научи мнението му по всеки въпрос. Тя се