Бинка Пеева - На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Някой ден всеки мъж те напуска. Ако се освободиш от чуждия мъжки дух, може и да не си дадеш сметка колко си щастлива. Но винаги си адски нещастна, ако той те предаде в момент, когато си още обзета от него. Изчезва и оставя вдлъбнатини по леглото и дълго време те зеят като дупки, колкото и да тупаш възглавницата и да обръщаш дюшека.

Вторият мъж на Евгения я предаде девет години след срещата им. Възможно е междувременно да е имал инцидентни изневери, но под предателство тя разбира само едно — когато душата започне да търси нова половина. Те продължиха още известно време да представляват номинално една симпатична основна клетка на обществото, отглеждаха си децата, правеха секс доста редовно и дори вдъхновено, и създаваха впечатление, че нямат тежки проблеми и имат добри прогнози. Но той се беше оплел в диренето на нова половина. На моменти изглеждаше, че това няма голямо значение, дори че е сложил край на търсенията си. Друг път просто му пишеше на челото как си въобразява, че се е слял с някаква… нова.

Евгения още обръща дюшека и всеки ден наблюдава как дупките изчезват, вдлъбнатините се смаляват и заприличват на това, което всъщност са — следи от задник.

Колко печално. От Мъжа на живота ти някой се е превърнал във Втория ти мъж.

Колкото до дупките, особено компетентен по тях е Дон Хуан. Ако една жена е раждала, от нея никога не може да излезе велика магьосница. Защото не е цялостна. Евгения беше поразена от откритието на Кастанеда: всяко раждане отваря в духа и в тялото на жената огромна, незарастваща дупка. Дори по природа да има свръхдарба, в магическата реалност раждалата жена се вее като раздрано платно и всеки, дори посредствен мъжкар ще я победи, само защото е цялостен. Те винаги са цялостни.

Хе-хе… Не е само с магьосниците така, даже най-рядко е с тях, доколкото те самите са най-рядка порода (са ли изобщо?), с обикновените хора е същото. Светът е пълен с посредствени мъже, успели да стъпят на вратлетата на стойностни жени, които са направили най-важното и най-фаталното нещо в женския живот — станали са майки. И поради това са загубили своята цялостност и своята сила.

Все пак, надява се Евгения, дупките имат свойството с времето да позарастват. Може да ги замрежва някаква съединителна тъкан, да стават непрозрачни, знае ли… Но си спомня баба си Мария, майката на майка й, беше родила девет деца (каква ли рибарска мрежа би видял в нея Дон Хуан), и накрая на живота си, а тя живя повече от осемдесет и пет, излъчваше една хармония, която без съмнение отразяваше вътрешна цялостност.

Яркосините й очи гледаха умиротворено и надвсекидневно.

Евгения роди три деца. Усеща да я пронизват всякакви ветрове. Това не винаги е неприятно, но понякога е страшно.

Тогава осъзнава, че през нея профучава дивият южняк, който накарал прадядо й, бащата на баба й, дядото на майка й, да вдигне брадвата и да посече жена си. После зарязал двете сирачета и избягал в Атон, станал там прислужник и там умрял.

Всичко е от ревност, да.

Но, както казва Данчето, която е не просто умна — тя е мъдра, — не свършва животът и неговият смисъл с една умряла любов, и любовта не умира със смъртта (им?), и ние сме опората на следващата любов.

Така е. Но не и ако ти лично си я убил. Бог да ги прости!

Някой ден всеки мъж те напуска, обаче някои наистина го правят по най-ужасния начин.

Те умират.

Никога не успяваш да проумееш защо точно те от толкова много хора, защо сега, защо изобщо.

Сашо умрял на трети февруари. Той умрял в Свиленград, където си живееше, и Евгения научи този абсолютно нелеп факт с няколко дни закъснение. Към триста и петдесет километра разстояние. Лошата новина донесе другият Сашо, Професора, който всъщност ги запозна. Тогава тя работеше в „Земеделско дело“ (минаваше за влиятелен, за втория по значение всекидневник) и Професора измисляше интересни за нея командировки — по-далече от София и малко нещо по-различни от официалната политика, в които се промъкваха (подпъхваха?) думички като гражданско общество например, на които срещаше нестандартни тогава хора и не й се налагаше да си изсмуква от маникюра патетични слова за трудови успехи.

Ще те запозная с адаша, каза й в Свиленград Професора.

Страхотен човек, невероятен мъж, тукашен е, обаче няма да повярваш, че е възможно толкова да няма провинциални комплекси и толкова да е истински и готин.

Беше Димитровден и ги возеха към едно близко село на обеден курбан. В Свиленградско Димитровден е нещо като национален празник. Курбанът беше цяло теленце, обедът бе опнат в някакъв двор на дълга маса, пълна с хора. След приветствията и запознанствата с местните първенци, с Професора ги настаниха на двете свободни места, тя седна, обърна се възпитано към съседа си отляво и разбра, че е той. Освен това за същата частица от секундата разбра, че той разбира, че е той, и разбира също, че тя е тя, и че тя разбира, че е тя.