Беше толкова успокояващо, толкова съществено, че го има и е наблизо.
Някак не са я занимавали спомени как, къде, колко са правили секс. Имаше през това време среднощни, обвити с пара влакове, сигурно пътнически, които сменяха на възлова малка гаричка от сорта на Тулово, имаше стари земеделци, при които я водеше и които го обожаваха заради именития му земеделски дядо, имаше чужди апартаменти, където тя не се усещаше в главната роля… Имаше едно остро чувство на недостатъчност, което я измъчваше.
Може би затова пиеха много, прекалено. Първо из кръчмите. Като затворят кръчмите, отиваха у някого. В една такава пиянска нощ се озоваха у Тони, донапиха се, с Ники се скараха и той си тръгна, тя му се вбеси и се изчука тъпо и мъчително с Тони, прибра се вкъщи и загледа от петия етаж как мартенският сняг пада на едри, бавни и чисти парцали и си мислеше колко красиво и чисто би падала с тях, ако можеше да събере кураж. Разбира се, че не можеше. Но в крайна сметка резултатът бе странно добър. Като мина време, като позабравиха случката, като улегна обидата — оказа се, че се чувстват по-близки отпреди, но по различен начин. Обичаха се, търсеха се, но без идея за секс. Всъщност оттогава станаха приятели.
Всичко това е само нейният възглед за събитията. А Ники го няма.
Ники го няма.
Ники го няма.
Внезапно
идват стихове
и знам какво ги кара
опитвам да изровя себе си
изпод огромната камара
фалшиви мои образи
гореща умна бляскава
пророчица в склероза
наивна хладна шантава
разголена в сарказъм
приятна лека весела
отчаяна противна
отровна тъпа вещица
чаровна безметежна
опитвам да изровя себе си
една жестока нежност.
Нито в младост, нито в зрялост,
стъпила над междина
с постоянна нежна ярост
водя всеки ден война.
Витамини и домашни
онзиденшен куп чинии,
телевизорът е прашен,
коридора да измия…
Не е страшно, не е страшно.
Мога да се скрия.
С огледалото се мразим,
с пудра бръчките му трия,
то заема злобна поза,
хили се във бъдещ спазъм,
прави ми магия.
Не е страшно, него мога
и да го разбия.
Страшното е вътре в мен.
Поумнявам в спор самотен
оглупявам в спор със друг
не загубвам не намирам
не раздавам не прибирам
не запомням не забравям
нищо ново не създавам
нищо ново не съзирам
грешка ли е, че съм тук?
ЮГОСЕВЕР
(Преброяване на невъзможностите)
Първо,
можем да се срещнем на юг
в една малка къща от камък
но тя едва ли ще ни приюти — няма как.
Второ,
можем да се срещнем на север
ако дойдеш при мене
но ти ще бързаш да си вървиш — нямаш
време.
Трето,
можем на изток или на запад
да побегнем за два дни
щом е пролет — все едно къде сме, нали.
Обаче
четвъртото ме смущава —
ти ще завиеш обратно към юг
немислимо е да те спирам. Тогава остава
Пето,
да чакаме лятото
на юг и на север.
А то
ще ни събере ли.
ТРИСТА И ПЕТДЕСЕТ КИЛОМЕТРА
КАКВО
ми остава, когато те няма,
освен природосъобразен живот.
Да се наливам с ракия,
да изпушвам по две кутии,
да се будя нощем, удавена в пот,
и да измислям стихове,
без да ги записвам.
ВИДЯХ
през стъклото
бляскави локви, захапани в крайчеца от студа
изкорубени покриви, лакирани от ситен,
невидим дъжд
криви попътни черници с опнати черни
пръсти
сенки от неизвестни човеци в бяла мъгла
дрипави ракити край бавни мътни реки.
Видях
земята в цвят
който би имало златото
ако можеше да ръждясва.
Видях
неща които
щяха да имат значение
ако ги гледах с теб.
РАЗДЕЛЯМ ТЕ НА ЧАСТИ
Една
да си стои във къщи
(където мен ме няма)
Една
с морето да се среща
(където мен ме няма)
Една
по пътища да скита
(където мен ме няма)
Една да трупа въпросителни —
една да отговаря
Една да прави бодри планове —
една да ги събаря
Една в копнежите си да повярва —
една да ги задрасква
Разделям те на части
НЕ МОГА ДА ГИ СЪБЕРА
ПРОПОВЕД ОТ ДВАДЕСЕТИ ВЕК
Читать дальше