Спас Карафезов - Сърцето вижда

Бяхме вече в района на Куинс. Стъпихме на най-забележителния нюйоркски мост — Куинс Бъроу Бридж. Той е метална конструкция. Ние вървяхме по гумена пътека, а под нас гъмжеше потокът на колите. Почти на върха му Ники ме спря. Доведе ме до парапета. Направи ми снимка. Зад гърба ми се виждаха небостъргачите на Манхатън. Продължихме. Участъкът беше пуст. По едно време млад човек дойде и ни попита за имената. Ние направихме голям завой от 180 градуса. Изненадаха ни високоговорители, споменаващи нашите имена и стотици ученици високо ги повтаряха. За нас свиреха два духови оркестъра. Такива поздравления получавахме и на други места. „Hi, Bulgarian“. Вече бяхме в Манхатън. Поехме на север по Първо авеню. По тротоарите се стичаха хора. Глезените ме боляха. Отидохме до тоалетните. Пишкането мина, но не можех да стана. Ники ме измъкна от клетката. Чувствах краката си вдървени. Малко по-късно спряхме. Идваха полицейски коли. Пристигаше челото на големия маратон. Кметът Джулиани беше в една от колите. В началото на кортежа бягаха двама кенийци. Дрехите им бяха пъстри и ярки. Заедно със стотиците около нас и ние ги приветствахме. Отминаха, а ние отново тръгнахме. Държахме дясната страна. На върволица пристигаха бегачи. Темпото им беше бързо. Отвсякъде се сипеха поздравления и акламации.

Иска ми се да спомена за софийския маратон. Когато участниците бягаха по софийските улици, никой не ги поздравяваше. Това стана едва при пристигането им на стадион „Васил Левски“ и то за първите десетина души. Дори си спомням един куриоз. Минавахме с доц. Каранешев по бул. „България“ край НДК. Участвахме в късото разстояние. От тротоара ни се подиграваха. Нищо общо нямаше нюйоркската публика с това безразличие и сарказъм. Хората се радваха искрено на всеки участник. Още по-забележително беше, че хиляди наблюдатели държаха в ръце шишета с напитки, чинии с нарязани плодове. Понякога си вземахме от тях, а не само от пунктовете. Стъпвахме по хвърлени чаши, кори от банани, дори на два пъти се хлъзнахме с Ники и щяхме да се изтърсим. Няма да забравя как една възрастна негърка ни поднесе парчета банан. Бяхме сити и препили с Ники. Аз се усмихвах и отказвах, а той ме подкани: „Не, ще я обидиш, вземи.“ Целунах й ръка и взех банана. Тя се усмихна щастливо. В края на Първо авеню преминахме през Уилис авеню бридж. Влязохме в Бронкс. Зад нас беше деветнадесетата миля. Оставаха по-малко от 12 км. Не след дълго отново се върнахме в Манхатън през Медисън авеню бридж. Поехме на юг по Пето авеню. Бяхме минали през латинския квартал. От десетки балкони високоговорители излъчваха музика на различни състави. Звучаха латино ритми. Ники ми описваше: „Ето, минаваме през еврейския квартал.“ На столове седяха стари евреи с типичното им черно облекло, на главите на мъжете стърчаха високи шапки. Пред тях стояха внуците им със същото облекло и със същите шапки. Те спокойно наблюдаваха атракцията. Вече не си спомням колко духови оркестри свиреха. Те гърмяха ту от едната, ту от другата страна. Незабравими мигове имаме от Харлем. Наоколо танцуваха негърки и негри. Хвърляха ни цветенца. Хващаха ни за ръце и ние играехме с тях под ритъма на джаза. На едно място от тълпата се провикнаха красиви млади момчета: „Гледайте, гледайте, той е сляп.“ Ние вече се бяхме смесили със здравите маратонци. Сега се сещам как на много места сме скъсявали въжето до юмруците си. На опасни участъци Ники ме държеше за ръката. „Идва краят“ — се провикна той. „Държим ли се още?“ Краката ми бяха вдървени, но казах, че се държа. Не можех повече да тичам. Боляха ме бутовете високо. От едната страна на авенюто беше паркът. На 59 улица завихме надясно край южната му страна. След като заобиколихме тази част от парка, навлязохме в него. Предстоеше финалната права. Тъй като нашето преминаване през Ню Йорк траеше часове, аз често си мислех за моето детство, за близките ми, за живота ми. Дори си говорех с Христо Банковски и си обещах, когато се завърна, да посетя гроба му. Сторих го по-късно.

Не вярвах, че съм тук. Имах чувството, че сънувам. Ники подръпваше понякога въженцето и ме събуждаше от моите мисли. Алеите в парка се стесняваха от мнозинството. Вървяхме и се пазехме от притичващите към финала. Той беше на една височина. Оркестри и поощрителни гласове ни заливаха.

Истина ли е това, че бях изминал 42 км и 195 м? През юли бях навършил 60 години, а само преди 3 години — отслабнал повече от 20 кг. Моята съпруга и приятелят ми Георги Бойчев ме придържаха по стълбите към кожната клиника на Александровската болница. На всеки две стъпала спирах, за да си почина. Трябваше да постъпя за лечение от страшна хроническа болест — пемфигус вулгарис.