Спас Карафезов - Сърцето вижда

Седалището на българския клуб „Ахил“ беше в Съюза на инвалидите. Постепенно той придоби популярност. Възможността човек с увреждания да участва в международния нюйоркски маратон беше невероятен шанс. Централата поемаше престоя там. Участниците само трябваше да потърсят свой спонсор, който да покрие пътните до САЩ. През 1992 и 1993 година клубът изпрати 15 души. Получихме покана за Двадесет и петия международен маратон през 1994 година. Имаше кандидати, които вече бяха ходили по един-два пъти и ръководството прие принципа, че трябва да се даде възможност на нови участници. Така аз попаднах сред тях. За да бъда искрен, е нужно да поясня, че бях председател на клуба. Тази ми позиция вероятно е облагодетелствала колективното решение. Благодарен съм на ръководството на клуба, на федерацията за спорт на инвалидите, понастоящем с наименование Национален параолимпийски комитет. От федерацията заплатиха билета ми за самолета. Клуб „Ахил“ имаше участие в различни спортни прояви. Някои от тях бяха организирани от федерацията по лека атлетика, от Олимпийския комитет, от БСФС. До нашето заминаване в Ню Йорк бяхме участвали в маратона на София, на „Олимпийските надежди“ в Банкя. Клубът организираше свои годишни бягания. Членовете му бяха на колички, с двигателни и ментални увреждания, с нарушения на зрението. В него членуваха и напълно здрави лица, спортисти или родители. Обикновено те ни помагаха. На по-голямата част от тези прояви аз съм бягал с придружител. Водеха ме с въженце. Придружавали са ме доц. Каранешев от Спортната академия, инж. Сашо Христов, Златка Скендерска, треньори и други мои приятели от клуба. Заради увредения ми слух моята позиция беше отдясно на водача. Не съм изминавал повече от 10 км. Целият или половината маратон се пробягваше от младите и от участниците с инвалидни колички. Нашите състезания се превръщаха в малък празник на духа. Сърдечно поздравявахме тези, които преодоляваха дългите разстояния. Клуб „Ахил“ е единствената спортна организация, която е изпратила повече от 100 души с увреждания в САЩ, Канада, Испания, Швейцария и на други места.

Настъпи денят, в който групата се събра на софийското летище. Това бяха Веска Младенова, на инвалидна количка от Пловдив, Красимир Иванов от Силистра, Станко Кралев от Бургас. От София бяхме още Златка Скендерска, Стоян Манолов, Николай Няголов и аз. Николай беше единственият здрав сред нас. Той владееше английски. Беше моят придружител. Сред тях само аз бях без зрение.

Самолетът Боинг излетя по обед. Летеше пряко за Ню Йорк. Разстоянието взе за около 8 часа. Кацнахме на летище Кенеди към 15 часа. Няма да се спра на вълненията ни по време на продължителното летене. То изобщо не беше скучно. Не усетихме как минаха часовете. Освен яденето там се предлагаха различни забавления. Самолетът е прелетял Атлантическия океан през Ирландия към Бостън, откъдето се спусна на юг и кацна на огромното летище. Всъщност то представлява сбор от летища. Не си спомням на кой терминал слязохме. Имахме американска виза за една година. Дори не разбрах кога сме преминали граничния контрол. Обикновено Ники ни събираше паспортите и ги представяше. Наземните стюардеси са били предупредени за нас. За първи път в моя живот осъзнах каква грижа се полага за инвалидите в тази страна. От самото начало ни поеха. Изживях нещо комично. Въпреки нежеланието ми ме накараха да седна в една инвалидна количка. Висока американка започна да ме вози по коридорите. По пътя разговаряше непрекъснато по закачения на врата й апарат. Бяхме отделени от другите потоци хора. С широк асансьор се изкачихме на по-горен етаж. Там изчакахме, докато ни донесат багажа. Отправихме се с две таксита към хотела, който предварително знаехме от кореспонденцията ни с г-н Ричард Траум. Намираше се между Пето авеню и Сентръл парк на Ню Йорк. Не беше от най-новите и модерни. В него бяха настанени всички чуждестранни гости от клубовете „Ахил“. На другия ден трябваше да се регистрираме. Мястото беше близо до кулите-близнаци. Всичко шеметно се въртеше около мен. Невъобразимо беше движението по улиците, но в него имаше ред и търпение. Независимо от безкрайния поток на колите въздухът в Ню Йорк е по-чист, отколкото в София. Може би за това допринася непрестанният морски ветрец. Направихме малка разходка по Бродуей и посетихме централата на клуб „Ахил“. Там се запознах с Ричард Траум — спокоен, тих мъж. Аз говорех на руски, а на английски превеждаше един емигрант руснак. Групата получи своите екипи — зелени панталонки и тениска с емблемата на клуба — ябълката на Ню Йорк и откъм гърба — надписа на основния спонсор.