Спас Карафезов - Сърцето вижда

Вечерта хиляди маратонци от Америка и света бяха обкръжили две огромни палатки в района на Сентръл парк. Това беше коктейл с бира и безалкохолни напитки и пълни чинии с месо и макарони. По-гладните отново се нареждаха за допълнителна порция. Не това беше най-важното. Красивото се състоеше в атмосферата. На трибуната излизаха представители от всички щати — от Аляска до Флорида. Свиреше оркестър. Разговорите, смехът, гъмжилото, всичко това наподобяваше шумът на огромен водопад.

Дойде 6 ноември 1994 година — денят на маратона. Тази нощ почти не спах. Стаите бяха с по едно легло. Моята се оказа вътрешна. През цялото време бучаха вентилатори, нахлуваше цигарен дим. Около два часа през нощта отидох да се бръсна. Бастунът ме ориентираше по коридорите. Баните и тоалетните бяха общи за етажа. Докато се къпех, мислех. Предстоеше ми тежко изпитание. Моята подготовка се състоеше само в две бягания на стадион „Славия“. Тичахме по пистата със сина на Манолов, Кирчо. Благодарен съм му. Възможно ли е да преодолея цялото разстояние? Тази мисъл се беше загнездила в мен. Измъчваше ме. В четири часа сутринта се събрахме във фоайето на хотела. Аз носех малка раничка на гърба си. В нея сложих шоколад и тънко яке. Бяхме възбудени, макар и сънливи. Имаше някакво предзнаменование. Сигналната уредба на хотела зазвъня неочаквано. Това е било предупреждение за възможен пожар в една от инсталациите. Разтичаха се служители. Отвън пристигнаха две пожарни. Мислех си — те няма да угасят пламъците на моите съмнения.

През пусти и тихи улици вървяхме до автобусите. В Ню Йорк няма тъмнина. Отвсякъде струи светлина, греят реклами. Превозиха ни до района на старта. От всички автобуси шумно слизаха участници. Когато споменавам за тези автобуси, силно впечатление у нас оставиха платформите, които се спускаха и по тях изкачваха количките. По нюйоркските линии пътуват такива коли и ние бяхме свидетели как автобусът на два пъти спира, за да качи инвалиди на количка. Шофьорът слизаше и ги подпомагаше. На една от следващите спирки имаше отново инвалид в количка. Тогава водачът съобщи, че местата му са заети и трябва да се изчака следващия автобус. В тези превозни средства нямаше гърмяща музика. Когато ни виждаха, пътниците скачаха, помагаха ни, настаняваха ни.

Стартът за хората с увреждания беше от 6 часа, а официалният — от 10. Скупчвахме се по групички. Разговаряхме с инвалиди от други страни. Раздадоха ни нещо топло за хапване. Намирахме се в малък парк. Неволно докоснах ниска декоративна елха. По нея имаше шишарки. Откъснах си една, сложих я в раничката си с пожелание да ми носи успех. Подредиха ни на улицата. Отпред инвалидите с колички, зад тях — тези, които имаха регистрация с по-добро време. Върволицата продължаваше. Мисля, че нашата група беше между последните. Вълнувахме се. Очаквахме сигнала. Той дойде от кораб. Началото на всеки маратон се дава от флотата и морските пехотинци. Хората с увреждания и техните придружители бяха около 400 души. До нас имаше линейки, полицейски коли. Сирената звучеше продължително с нисък регистър. Масата участници се раздвижи и разтегли. Поехме по широка улица. Постепенно пътят се изкачваше нагоре. Навлязохме по Веразано бридж. Той минаваше над Ийст ривър. В началото му се промушваше крайбрежен булевард. Под нас бучеше поток от коли. Мостът беше дълъг, изкачваше се. Отминавахме инвалиди, които вървяха бавно. Към върха настигнахме колички. Маратонците ги движеха с мускулестите си ръце. Сред тях беше Веска. От върха тя бързо полетя надолу. Изгубихме я от погледа си. Срещнахме се след финала.

До 6-ти-7-ми километър всички българи бяхме все още заедно. Стоян вървеше трудно със своята протеза, а Красимир не се отделяше от Златка. Тя имаше увреждане на краката от полиомиелит. Преминавахме Бруклин. Районът се събуждаше. На кръстовищата срещахме служебни лица, подготвящи големия маратон. Това бяха първите зрители, които ни ръкопляскаха. Към десетия километър нашата група вече се беше разтеглила. Ники ми описваше сградите, улиците. Държеше ме за въженцето, а от лявата му страна вървеше Станко. Той беше без една ръка, която е била строшена от комбайн. Тримата бързахме. Небето просветляваше. Около нас не се виждаха участници. Голямото ехо на града се усилваше. Все по-често срещахме хора, които минаваха или заставаха край тротоарите. Тъкмо това е най-силният ми спомен. Където и да сме минавали, сме срещали усмивки, поздравления, ръкопляскания. Така беше от отделните наблюдатели до стотиците хиляди хора в Манхатън. Маратонът се наблюдаваше от близо милион жители на града. Маршрутът му се предаваше по телевизията за целия свят. Ние бяхме сгорещени. По пътя от първите пунктове пиехме вода с витамини. Наливаха я в големи картонени чаши. Ники ме оставяше за момент и ги хвърляше в предназначените за смет кофи. Някъде преди двадесетия километър предстоеше спускане. Беше вече светло. Слънцето прозираше изпод облаците, но беше все още хладно. По-нататък на три пъти ни валя дъжд и аз се покривах с моето тънко яке. Преди Грийн пойнт авеню булевардът стръмно слизаше надолу. На това място започнахме да тичаме. За мой ужас аз рязко се спънах и полетях. Заедно с мен се сгромолясаха Ники и защо ли пък Станко, който бягаше самостоятелно. Трябваше да направим 90-градусов завой. Ники и Станко се били загледали в полицейски коли, които пресичали кръстовището и не са обърнали внимание кога сме налетели на тротоара. С лявата ръка държах въжето здраво. Ники не го е изпускал. Затова моят плонж на тротоара не беше толкова дълъг. Нараних коляното и лакътя си. Потече кръв. За наш късмет на мястото имаше няколко линейки. Потърсихме медицинска помощ. Лекарят поиска да ме закара в болница. Разколебах се. А може би нямаше да ме пуснат по-нататък. Опипвах ръката и крака си. Те бяха изтръпнали, но се движеха. Отказах. Решихме да продължим. Тогава ми обясниха, че след моста има здравен пункт, където могат да ме превържат. Леко накуцвайки, тръгнах. Докато се обяснявахме, Станко беше изчезнал. След един километър преминахме малък мост. Озовахме се пред здравния пункт. Румънска лекарка ми превърза раните. Бяхме достигнали тринадесетата миля. Целият маршрут беше маркиран с отбелязване на милите. „Ники, значи сме на половината, ще успеем.“ Ходехме, бързо ходехме… Бяхме сами по улиците. Вдясно пред нас се появи голям пункт с маси. Изскочиха две дами и ни поканиха да седнем. Едната беше от Виена. Това ми позволи да общувам на немски. Бяхме адски гладни. Чувах около себе си много хора. Принасяха ни сладкиши, банани, малки сандвичи, напитки. Задържахме се повече от 40 минути. Бяхме спокойни. Зад гърба ни беше половината път. Трябваше да наберем сили. От време на време минаваха маратонци с увреждания. Учудвах се защо ги нямаше още нашите. Ободрени и сити, с Ники потеглихме отново. Пак бяхме сами. На някакъв наклон ни догониха четирима колоездачи, между тях беше млад мъж на количка. Имаше мощни мускули на ръцете. Количката и велосипедите летяха със скорост, по-голяма от 50 км. По-късно ни обясниха, че този мъж е минал целия маратон за час и двадесет минути!…