Спас Карафезов - Сърцето вижда

Аха, оставаха последните 200 метра. Ники ме подкани: „Хайде сега да ги бягаме.“ Трудно ми беше, задъхвах се. Ударих го на лек тръс. Отвсякъде се сипеха викове. Главата ми шумеше. Още малко, още малко, пред нас е финалът. От очите ми капеха сълзи. Значи минах маратона. Не си спомням в кой миг прекрачихме линията. Някаква дама ме прегърна и през главата ми сложиха лентата с медала. Окачиха медал и на Ники. Двамата се прегърнахме. Бях безкрайно благодарен на Ники. Имах чувството, че залитнах и той ме задържа. Прииждаха финалисти и отминаваха. Ние се изтеглихме встрани. В една палатка ни дадоха храна и напитки. Пипнах глезените си. Бяха подути. Мускулите ми трепереха. Бях щастлив, много щастлив. Не вярвах, че и такова чудо съм преживял в моя живот. Половин час по-късно се срещнахме с другите участници от нашата група. След моето падане и намаляване на темпото сме били на разстояние 15–20 минути пред Златка и Красимир. Станко и Веска ни намериха. Те бяха финиширали далеч преди нас. Едва в хотела се срещнахме и със Стоян. Всички си легнахме в стаите.

На сутринта едва успях да вкарам краката си в обувките. Вървях, куцайки. Смених стаята си. Дадоха ми удобна, голяма. В нея се събирахме. На следващия ден цялата група отидохме в българската църква „Св.Св. Кирил и Методий“. Седнали на банки, изслушахме службата. Пееше малък хор от българи, които живеят в Ню Йорк. Негов диригент беше Николай Колев. Там се запознахме със свещеника и митрополит Йосиф. В помещението за празници разговаряхме с мнозина българи. Те милееха за България, разпитваха ни и се отнесоха с голямо уважение към нас.

През дните до нашето отпътуване посетихме Статуята на свободата, Емпайър стейт билдинг. Със Стоян се разходихме по Сентръл парк и разгледахме Националния природонаучен музей. В една от залите му беше сглобен прочутият скелет на огромен динозавър. Пак в Сентръл парк бягахме в памет на Фред Тери. Когато той осакатява от рак в костите, прави голяма кампания в Канада за събиране на средства за изследователски фонд. Тръгва от Атлантическия към Тихия океан. Най-напред се движеше с протеза, а после продължи с количка. Мисля, че пробягахме 6 км. С нас беше и Ричард Траум. На финала говориха майката на Фреди и канадският посланик. Те подчертаха неговия пример и хуманен подвиг да бъде призовано човечеството в борбата срещу коварната болест. От върха на Емпайър билдинг чувствах диханието на града. Отвсякъде прииждаха звуци и характерни шумове. Описваха ми пристанището. Виждаха се съседните небостъргачи; кулите-близнаци, които на 11 септември 2001 бяха сринати от терористичен акт.

На черно-бял филм съм виждал картини от Ню Йорк. Кадрите бяха правени откъм океана. Виждаше се Статуята на свободата на фона на високите здания. В друг филм съм гледал нощния Ню Йорк. По небостъргачите пълзяха светещи реклами. Спускаха се като светкавици. Сега аз бях в реалността. Разхождахме се по Бродуей. Светлините бяха многоцветни. Това е улицата на театрите, на художниците, на хората на изкуството. Групата гледаше часовника на Таймс скуеър. В навечерието на новата година площадът се изпълва от десетки хиляди хора, които гласно отброяват последните секунди на годината. Ню Йорк беше моята мечта и тя се сбъдна. Шишарката и медалът стоят при сувенирите ни.

Летяхме за България. Описваха ми изгряващия ден. Помъчих се да си представя многоцветната палитра на зората. Очите ми не я виждаха, но сърцето ми я възприемаше. Зад мен остана преживяване, което никога няма да забравя.

През живота си човек се среща с безчет хора. Едни отминават бързо, други му остават близки. В сърцето намират място семейството и приятелите. Паметта закрепва техните образи. И след години, когато вече не са сред нас, продължават да живеят, да съветват или оспорват, да съдят или подкрепят. Съзнанието само неволно ги вика. Те ни спохождат в сънищата, те са неотделими от нас. Тъй е и с паметта на цял един народ. Тя е съхранила образите на своите най-свидни и незабравими чеда. Отбирала ги е от поколение на поколение като цвят от цвят, за да изплете венеца на националното самочувствие и гордост.

Ако се върнм към своето детство и възкресим родители и род, бащината къща, буквара и първото чувство за принадлежност към нашата изстрадала земя, сред най-отдалечените спомени ще изплува един лик, чист и светъл като безметежното небе на ранните ни години. Той се чертае от лъчите на нашето духовно пробуждане и ни придружава през целия ни житейски път.